„Ръченица“, Иван Мърквичка

На 18 януари 1919 година, след края на Първата световна война, във Версай, Париж започва Парижката мирна конференция. Художникът сър Уилям Орпен е единственият ирландец – официален представител на страната си. Но един друг ирландец, журналистът Джеймс Баучер, също е в Париж. В този важен исторически момент той не отразява мирната конференция в качеството си на кореспондент за Балканите на лондонския „Таймс“. „Най-верният приятел на България“, както го нарича биографът му лейди Елинор Гроган, е тук, за да лобира за каузата на страната ни, която като воюваща няма право на място на масата на преговорите.

„Иронично е, колко добре информирани за България са били читателите на „Таймс“ преди 100 години, в сравнение с читателите на изданието днес“, казва за Баучер ирландският посланик в България Джефри Кийтинг, в интервю на Ирина Недева от програма „Хоризонт“ на Българското национално радио (БНР) през 2008 година.

През 1888 година 38-годишният Баучер е на почивка на Адриатическото крайбрежие, по препоръка на своя лекар. На една от вечерите с британския посланик във Виена той се запознава с Бринзли Ричардс, кореспондент на „Таймс“ в Австрия. Няколко седмици по-късно Баучер получава телеграма с предложение „да отразява селското въстание, което бушува в Румъния“, а след това да проследи и събитията в следосвобожденска България, където след абдикирането на Александър Батенберг страната ни посреща с надежда управлението на княз Фердинанд I Саксккобургготски.

„Кой знае защо влакът ни се застоя на малка румънска гара, където тълпа селяни чакаха навярно някакъв местен трен. Дълго гледах изпитите им лица, почернени от труд и грижи, неподвижни и непроницаеми. И щом срещнеха очите ми отвъщаха поглед. Тези клепки изграждаха стена по-непреодолима от крепост. После едно синеоко момиче с червена кърпа запя тиха песен. Прозвуча чужда и непонятна. Не разбирам дори и музиката на тези хора. Дали ще се чувствам все тъй излишен вдругиден, когато пристигна в Русчук“, отбелязва в дневника си Джеймс Баучер своите съмнения.

„И Баучер се заема да прозре душата на този народ от юноши.“ С тези думи Петър Увалиев описва желанието, с което кореспондентът на „Таймс“ започва своята работа, след съдбоносната си среща с българския княз.  Есето „Гробът в Рила“ е прочетено от актьора Ицхак Финци, а записът от 2003 година се съхранява в Златния фонд на БНР.

„Той беше много повече от репортер – беше защитник на българските интереси и настояваше, че България и Балканите имат ключова роля за стабилността на Европа. Баучер твърдеше, че е възможно да бъдеш безпристрастен журналист, докато с цялото си сърце си съпричастен към българската кауза. Именно това направи Баучер толкова влиятелен. Той беше нашият истински посланик. Политици, дипломати и посланици в Лондон четяха докладите му от Балканите“, пише след смъртта му във вестник „Сънди Таймс“ неговият колега Т.П. О`Конър.

„Всеки, който иска да научи нещо за България трябва да чете Баучер“, заявява Ричард Крамптън, професор по история на Източна Европа  в Оксфордския университет, пред Мария Стефанова в интервю за БНР от 1995 година.

В продължение на 30 години Джеймс Баучер отразява събитията на Балканите, като освен за България той пише и за разделите на „Енциклопедия Британика“, в които са описани и Гърция и Румъния по това време. Той разказва за отоманските зверства в Македония срещу българските помаци, Балканските войни, Първата световна война и първите олимпийски игри, които барон Пиер дьо Кубертен организира в Атина през 1896 година.

След като се пенсионира през 1918 година Баучер планира да пише книги, включително и своите мемоари, като разделя времето си между дома си в Килкъни, Лондон и София. Той закупува земя в столицата на България, върху която има намерение да построи къща, и да я нарече „Къра“. Въпреки влошеното си здраве той не си дава почивка и продължава да пише статии и рецензии за бъдещето на Балканите, които публикува в различни ирландски вестници. Две години по-късно умира в София, а на поклонението му в катедралния храм „Свети Александър Невски“ присъства и цар Борис III, с чието разрешение е изпълнена последната воля на Баучер – да бъде погребан в Рила.

„Беше обикновен човек – нервен, преследван от увеличаваща се глухота, вероятно хомосексуален, но той беше и най-довереният съветник на крале и посланици в техния лабиринт от интриги на Балканите“, пише в паметна бележка за своя кореспондент вестник „Таймс“ през 1996 година.

По тази публикация работи Милен Димитров