„Първото външно впечатление от „Спомените“ на Димитър Пешев е, че те не предлагат сензационна информация. Неговата позиция е реалистична и трезва, въздържана откъм изразни средства и оценки. Тя е подчинена на разбирането, че миналото изисква равносметка — и за направеното, и за онова, което е пропуснато да се направи, че мащабите на историческия разказ трябва да съответстват на ролята на разказващия за събитията.“
С оценката на качествата на ръкописa, събрал спомените на Димитър Пешев, съставителят на книгата Николай Поппетров всъщност представя и личностните качества на автора: сдържаност, скромност, липса на самоизтъкване. Пешев не надценява ролята си в политиката и не се смята за водещ политически фактор, а в самооценката му се отразяват и неуспехите му.
„Независимо от субективността, която мемоарите неминуемо носят, написаното е отличен пример за балансирано и добросъвестно реконструиране на събитията“, допълва Николай Поппетров.
Човекът Димитър Пешев
За да бъде конструиран цялостният образ на човека, политика, юриста и общественика Димитър Пешев е необходимо да погледнем не само към най-често споменаваната част от биографията му — един от спасителите на българските евреи. В неговите спомени откриваме описание на един от най-напрегнатите и съдбоносни за Царство България периоди от националното ни развитие.
За живота на Димитър Пешев до пролетта на 1943 година, за Българското национално радио (БНР) през 2022 година разказва доц. Ангел Джонев от Регионалния исторически музей в Кюстендил:
При възстановяването на историческата истина за този незаслужено забравен държавник и човек съвместно работят историкът проф. Михаел Бар-Зоар (автор на едноименната книга „Извън хватката на Хитлер: героичното спасение на българските евреи“ — Beyond Hitler’s Grasp. The Heroic Rescue of Bulgaria’s Jews) и неговият преводач и сътрудник Албена Танева. Заедно те реализират и документален филм със същото заглавие, представен през 2000 година в Съединените щати. След това той е показан и по кината, в България и в Израел.
„Смелост. Често използваме тази дума и не спираме да мислим за нейното значение. Имало ли е случай в световната история напоследък, който да е истинска проява на смелост, действие на цяла нация, акт, който спасява живота на хиляди, дори десетки хиляди? Отговорът е кратък – пример за подобна смелост може да се открие у българския народ, който колективно и дръзко не се подчини на нацистката заповед да се унищожат всички около 50 хиляди български евреи по време на Холокоста. Най-истинският отговор обаче, единственият отговор, който прави осезаемо справедливото отношение спрямо българския народ от времето на Втората световна война, се намира на страниците на тази книга. В нея е историята на един обикновен народ, успял да каже „не“ заради своята неподправена смелост, единство и непоклатим морал. „Не“ на влаковете за депортиране, „не“ на концентрационните лагери, „не“ на машините за избиване. „Да“ за своите еврейски съседи, „да“ на справедливостта, „да“ на смелостта.“, пише в предговора на книгата.
Във филма няколко български евреи, които са били деца при заминаването си за Израел през 1947-1948 година, разказват за хронологията на събитията: налагането на репресиите по Закона за защита на нацията, отнемането на имуществото на техните семейства, протестните писма на български съсловни организации, граждани, църквата и народни представители, които се обявяват в защита на своите съседи, приятели и сънародници.
На пресконференцията при представянето на документалната лента в България през 2001 година проф. Михаел Бар-Зоар подчертава ключовото значение на разкритите документални свидетелства за спасяването на българските евреи. Той отличава и „депортирането на техните 11 343 братя от Македония и Беломорието“ в полските „лагери на смъртта“. Проф. Бар-Зоар определя и Лиляна Паница, секретарката на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев, като „героиня“.
Историкът говори и за „нуждата да се пише за действията на българския народ, за да може той да послужи за бляскав пример за бъдещите поколения навсякъде по света“:
„Българите достигнаха до величието и сега е тяхна отговорността, както и на тези, които я подкрепят, да прокламират тази история за благото на бъдещите поколения по света. Няма по-голяма радост за нас да бъдем партньори с България в тази мисия.“
Веднага след предадената от Лиляна Паница информация делегация от видни обществени личности от Кюстендил: търговецът Асен Суичмезов, учителят и деец на ВМРО Владимир Куртев и адвокатите Иван Момчилов и Петър Михалев, се срещат на 9 март с подпредседателя на ХХV Народно събрание Димитър Пешев. Те го запознават с подготвяните от изпълнителната власт действия за депортация на евреите от Кюстендилския край.
Професорът по история Илчо Димитров посочва, че спасяването на българските евреи става в исторически момент, когато Германия търпи вече загуби във войната, а акцията на Димитър Пешев „е постигнала целта си“. Документалният запис на изказването на проф. Илчо Димитров е от Международната кръгла маса на тема “45 години от спасяването на българските евреи от нацистката заплаха”, състояла се на 16 ноември 1988 година:
На 17 март 1943 година, Димитър Пешев, заедно с общественици и депутати от ХХV Народно събрание внасят в Парламента протестно писмо с искане за спирането на депортацията. В него се изразява уверението, че бъдещето на България и съдбата на монархията ще зависят от поведението към еврейската общност. То е адресирано до министър-председателя проф. д-р Богдан Филов:
„Чувството на голяма историческа отговорност, която ние носим наред с правителството, в съдбоносните моменти, които преживява нашия народ, както и нашата неизменна преданост към политиката и режима и желанието ни да допринасяме непрекъснато всичко, което е по силите ни за техния успех, ни дават смелост да се обърнем към Вас с надеждата, че Вие ще посрещнете нашата постъпка с вера в нейната добронамереност и искреност.
Напоследък известни разпореждания на властите показват, че се възнамеряват и предприемат некакви нови мерки срещу лицата от еврейски произход. Какви са точно тези мерки, на какво основание се вземат, какво преследват и какви съображения са ги наложили – за това липсват меродавни обяснения от отговорни места. Даже, господин министърът на вътрешните работи в разговор с някои народни представители потвърди, че не предстоят срещу евреите от старите предели никакви изключителни мерки, които биха ги засегнали изцяло. Действително, последва отменяване на всички разпореждания от този характер.
Нашата единствена молба е при предприемането на каквито и да било мерки, да се държи сметка само за действителните нужди на държавата и народа в момента, като не се изпускат из предвид, обаче, интересите на престижа и моралните позиции на нашия народ.
Ние не можем да допуснем, че се е възнамерявало изпращането на тези хора вън от България, каквото намерение един, мислим, злонамерен слух иска да припише на българското правителство. Такава мерка е недопустима не само защото тези хора, не лишени от българското си поданство, не може да бъдат изгонвани вън от България, но и защото това би било една пакостна и с тежки политически последици за страната мерка. Тя би лепнала на челото на България незаслужено едно петно, което не само ще ѝ тежи морално, но и политически ще обезсилва всички нейни аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибегва в бъдещите свои международни отношения.
Малките народи не могат да си позволяват свободата да пренебрегнат тези аргументи, които, каквото и да става в бъдеще, винаги ще си останат едно силно, може би най-силното оръжие, останало на тяхно разположение. За нас това е от особено значение, защото Вие, Господин Министър-Председателю, сигурно ще си спомните, че в близкото минало ние понесохме тежките морални и политически последици на някои отклонения от човешки и морални закони на някои отделни българи и често пъти неотговорни лица.
Малочислеността на евреите в България, силата на държавата, въоръжена с толкова законни средства и възможности, правят обезвреждането на всеки опасен и вреден елемент от която среда и да изхожда той, толкоз сигурно, че е, по наше дълбоко убеждение напълно излишно да се прибегва до нови изключително при това жестоки мерки, които може да доведат до обвинение за масово убийство. То би тежало преди всичко на правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне на главата на България. Може лесно да се предвидят последиците от подобно положение, затова то не бива да бъде допускано.“
Много по-късно, през 2003 година, внучката на Димитър Пешев, художничката Зорина Милковска, подробно описва ефекта от този законово аргументиран протест, който се увенчава с успех благодарение на широката обществена подкрепа, която предизвиква:
Народният съд на забравата
„За пръв път срещнах този термин в позив на нелегалния Отечествен фронт, разпространен малко преди 9 септември, съдържащ неговата програма. Една от точките гласеше, че отговорните за противонародната политика ще бъдат съдени от Народен съд“, пише Димитър Пешев, който все още вярва, че ще може да изясни своята политическа позиция пред комунистическата власт.
„Бяхме седнали да обядваме — спомнят си племенниците му — когато видяхме да пристигат двама агенти в цивилни дрехи с мотоциклет с кош. Очаквахме да видим хора грубияни, те обаче имаха добронамерен поглед и се държаха много възпитано.
Вуйчо изглеждаше съвсем спокоен. Преди да тръгне, си взе довиждане със съседите, давайки да се разбере, че скоро ще се върне, като че ли трябваше да изпълни само някакви неприятни формалности.“
Това описание, дадено от племенниците на Пешев Кичка и Калудка Кираджиеви, е част от интервютата, върху които италианският писател Даниеле Нисим изгражда своя разказ за „Човекът, който спря Хитлер“ (Историята на Димитър Пешев, който спаси евреите на цяла една нация).
„Обвързан с безспорни антидемократични сили след държавния преврат на 19 май 1934 година, вярващ в неща, които времето ще отрече, този политически мъж успява в един със сигурност труден момент да стане лидер на българското общество“, пише за него проф. Веселин Методиев.
Годината е 1969-а. Димитър Пешев си дава сметка, че няма никаква възможност да води активен живот. От 25 години всяка сутрин се събужда със съзнанието, че денят му ще се изниже без да остане някаква следа. Не може да работи, не може да пътува, не може да говори открито за своето минало. Апартаментът и адвокатската му кантора са конфискувани. Библиотеката му е натоварена на един камион и изчезва. Агентите отнасят със себе си всичко — книгите му, записките, учебниците, за да ги подложат на проверка, която никога няма да има край.
Тогава в живота му се появява архивистката Василка Дамянова, която според неговите племенници успява да го убеди, че „неговите свидетелства ще имат съществено значение за историята на страната.“
„Дори не знаех кой е — разказва след години Василка Дамянова, — Просто продължавах моите издирвания на лицата, в чиито ръце е била властта в периода преди комунизма, и случайно попаднах на господин Пешев. В архивите нямаше никаква документация за него.“
Срещите им продължават повече от две години и всеки път, когато отново се срещат, Димитър Пешев ѝ предава по една тетрадка, изписана със ситен, красив и много подреден почерк. Първите думи, с които започва неговият разказ, са:
„Аз се чувствам от едно нещастно поколение, преживело редица превратности и свършило с крах на най-съкровените си идеали. Когато хвърлям мислено поглед върху миналото с неговите перипетии, височини и падения, възторжени надежди и разочарования, изпитвам болката на човек, паднал в пропаст от светъл връх, на който се е издигнал в полета на чисти стремежи и надежди.
Да се поемат отговорностите, които са свързани с всяка дейност, е въпрос на лична, обществена и историческа чест. Това е толкоз по-необходимо сега, когато се изживява един поврат в историята, и правилната оценка на миналото е необходима и съдбоносна предпоставка за определяне пътя за едно по-щастливо бъдеще.“