Съвременниците му го наричат гений на езика, а в историята остава като един от първостроителите на българския език. „Да любим езика си, да го браним, да го творим и обогатяваме“ – тези думи звучат не само като завет към поколенията, но са и определящ мотив в дълголетното и неуморно дело на учения.
Акад. Александър Теодоров-Балан (15/27 октомври (стар/нов стил) 1859 – 12 февруари 1959) е един от най-ярките примери за безпределна преданост и творческа отдаденост в служба на „езика свещен“. Роден в село Кубей, Бесарабия, в семейството на потомствени бежанци от Сливен, Александър е един от петима братя, чиито имена остават завинаги свързани със строителството на новата българска държава: ген. Георги Тодоров, опълченец, участник в Балканската и главнокомандващ през Първата световна война; Марин Тодоров, кмет на София през 1904 – 1908 г., започнал строежа на Централните хали и минералната баня; инж. Михаил Балански, един от въвелите топлофикацията в България; проф. д-р Атанас Теодоров, основоположник на съдебната медицина. В запис от 1953 година Александър Теодоров-Балан разказва за произхода и началното си образование:
Следва обучение в Прага и Лайпциг, където бъдещият академик завършва славянска филология. Още като студент въпросите за чиста и правилно устроена родна реч стават обект на неговото внимание. „Ние спрямо езика си“ (1883) е първата му студентска статия, където той решително се обявява срещу ненужните чуждици в езика ни. Ето как самият той обяснява възникването на интереса си към българския език:
След завръщането в родината работи за кратко като учител в Пловдив, а след това в Министерството на народното просвещение, където се издига до позицията „Началник на средното образование“.
След като напуска министерството, Балан става преподавател във Висшето училище, днес СУ „Св. Климент Охридски“, а през 1889 година, едва 30-годишен, е избран за негов първи ректор. На същия пост е преизбиран няколко пъти, бил е и декан на Историко-филологическия факултет. В годините Балан заема и други административни и обществени постове. Той е главен деловодител на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките (БАН). От 1939 година той е почетен доктор на СУ и действителен член на БАН. От 1907 до 1910 година е главен секретар на Българската екзархия. По-малко известно е, че той е един от създателите на туристическото движение у нас, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на списание „Български турист“. За сметка на това фактът, че акад. Балан е сред лидерите на българското масонство до забраната му през 1940 година, е добре познат. В „свободното зидарство“ е посветен през 1906 година. Преминава през различни нива, а от 1924 до 1927 година е на върха на масонската йерархия в нашата страна. Той е първият българин удостоен със званието „Почетен член на Великата ложа България“. Участва на много масонски сбирки в чужбина, където защитава българските интереси.
Дейността и изявите на акад. Балан на научното и културно поприще са всестранни и енциклопедични. Езиковед, литературен историк и библиограф, автор на редица ценни изследвания в областта на езиковата наука, той остава до края на живота си скромен и трудолюбив човек. Днес е трудно дори да изброим многобройните книги, студии, статии, доклади, които са резултат от неговото епохално жизнено дело. Изследванията са не само в теоретичен аспект, но и свързани с практиката, с всекидневните изисквания и прояви на книжовната реч. Той разбира ролята и значението на езика като средство, с помощта на което се изгражда националната ни култура.
На Балан често се приписва авторството на комични думи като „драсни-пални клечица”, „писможалба”, „вестопродавници”, „негодие старешко”, „душесмут” и много други. Въпросната „клечица“ всъщност е с известен автор – поетът Кирил Христов, който в своите спомени иронизира академика и го нарича „чистачът“.
Добре познато е и шеговитото произведение на Христо Смирненски „Баланиади“, завършващо със строфата:
„Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
стих въртя a la Balan.“
В борбата за обогатяване на българския език, за запазване на неговата чистота акад. Балан не подхожда ограничено. И не е така краен, както често се е твърдяло. Дори сам заявява, че не трябва „да се гонят думи“ от речта на един народ, „които са последица от общуването му с други народи и са обогатили неговото мислене и култура“. Именно той измисля и въвежда в българския език думи като: възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общувам, поява, предимство, творба, украса и много други. Изследователи на неговото дело твърдят, че той е наложил над 700 думи в нашия език, за чийто произход днес дори не се замисляме. В запис от 1957 година академикът говори за дългия път извървян от науката, на която той посвещава живота си:
За акад. Балан езикът е творба. И всеки, който си служи е него, трябва да бъде и негов творец. Тези демократични възгледи на учения намират проява и в борбата, която води за налагане на една опростена народностна правописна реформа.
Не по-малко значим и плодотворен е ученият и като литературен историк, критик и библиограф. Изследванията му са разностранни: от най-значимите извори за живота и делото на Кирил и Методий до Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, Неофит Бозвели, братя Миладинови и Любен Каравелов. Следи литературните прояви на писатели като Алеко Константинов, Кирил Христов, П.Ю.Тодоров и др. Ревностен защитник на творчеството на Иван Вазов, като изтъква неговия възрожденски демократизъм и хуманизъм.
Акад. Балан е автор и на уникалния по своето съдържание и значение труд „Български книгопис за сто години (1806 – 1905)“. В това капитално творение сякаш е вложен цялостният характер на столетника учен любослов, неутолимата му енергия, упоритост, преклонение и вярност към българския език и култура.