„Роден съм в едно малко балканско селце в Долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата на тия рози, а повече тръните им. Понеже селото ми се пада в центъра на държавата, би трябвало да се развива и да стане столица, а то всяка година все по-малко и по-малко става. Като завърших основното си образование, баща ми искаше да се уча за офицер или свещеник, защото по онова време те бяха най-почетните и най-доходни професии. Във Военното училище обаче приемаха само синове на богатите и въпреки че в село имахме голям двор, не ме признаха за дворянин и отказаха да ме приемат. За свещеник също не ме харесаха, въпреки че ядях блажно през пости и вече нарушавах някои от десетте божи заповеди. Тогава той реши да ме направи бакалин, но като се увери, че съм раздавал стоки повече на вересия и везните се наклонявали все в полза на клиента, отчаях се съвсем. Тогава реших да постъпя в Рисувалното училище:
– Ти си луд бе, сине – думаше ми той, – това занаят ли е? Не виждаш ли колко социалисти се навъдиха у нас? Кой ще ти строи вече църкви и кой ще ти поръчва икони да изписваш. Ти от глад ще умреш бре!
Не го послушах, завърших училището, след това Художествената академия и той почина млад, с впечатление, че от мене човек няма да стане.
Завърших аз, назначиха ме за учител в гимназията на близкия град, построих си малка къщурка, един ден майка ми дойде на гости и като разгледа всичко, рече:
– Майка, като умра и отида на онзи свят, ще намеря татка ти и ще му кажа, че вече си станал човек.
Наскоро почина и тя, но не ми се е обадила още дали са се срещнали някъде из Космоса. Учителствувах малко време, след това станах директор на местния музей, влязох в управата на читалището, редактирах вестник, рисувах декори, дегизирах артистите самодейци, завеждах литкръжок, бях експерт в съда по фалшиви документи и станах не само общественик, а въобщественик.“
Това е той – Димитър Христов Чорбаджийски, познат с псевдонима Чудомир. Както е писал за себе си, така е описвал и своите герои: писари, файтонджии, бакали, свещеници, полицейски пристави, учители, дребна градска беднота, която работи каквото намери и живее ден за ден, пенсионери, странствуващи актьори, касапи, прекупувачи, безработни, овчари, кметове, дребни мошеници, селяни, гимназисти, бръснари, бирници, улични метачи, членове на ловджийски дружества, бозаджии, дребни рентиери, професионални табладжии и пр. и пр., представители на цвета на провинциалното общество от 30-те години на миналия век. Описал ги е с незлоблив смях, без да ги лустросва и къдри. Изтипосал ги е, както се казва, каквито са си – нашенци…
За Чудомир постоянно се е водил безсмислен спор той по-голям като писател ли е или като художник. Разбира се, завършил е живопис и самият той е гледал на себе си повече като художник. Не за друго, а винаги е имал съмнения за ползата от написаното, но това са вечните съмнения на истинския артист. Нека на това място да чуем два записа на Чудомир, единият, от 1965 г. за писателството, вторият, от 1966 г. – за живопистта:
Читателите винаги са го обичали, защото в света на разказите му усилия да променят нещо в бита или социума полагат само въодушевени чудаци, донкихотовци от балкански мащаб и тези усилия приключват със съжалителния присмех на наблюдателите, което също си е нашенско. А пък промените на едро, като например държавни реформи, устойчивата провинциална среда ги посреща и претворява така, че в резултат не остава нищо от добрите или лошите начални намерения.
Словото на Чудомир е хумористично насмешливо, тъжно, но никога укоряващо, унижаващо или презиращо сатирично. Той приема хората такива каквито са и с особено удоволствие – когато са смешни или могат да видят смешното у съседите си. За този литературен популизъм на Чудомир се отблагодариха по достойнство. По утра, вечеринки и прочее увеселения от такъв род професионални актьори и любители разсмиваха публиката най-често с негови разкази. Ето един от тях в изпълнение на актрисата Мара Пенкова от 1968 г. – „Не съм от тях“:
И ето, че на вратата на този Чудомиров свят – малък, беден, неподвижен и не много склонен към раздвижване – хлопа големият, прекрасният (и не само прекрасният) нов свят, хлопа със своите възможности, обещания и изисквания. Една от основите литературни теми – аз и ти, ние и другите, диалогът между нация и цивилизация – е сред главните теми и в творчеството на Чудомир. Характерно е, че не „нашенците“ отиват в чуждия свят, а чуждият свят идва по един или друг начин в нашенския. Още едно Чудомирово изпълнение на Мара Пенкова, което до известна степен илюстрира това – „Кумата Берта”:
„Хуморът ни откъсва от дребното, от всекидневното, позволява ни, като си се надсмиваме, да се взрем по-дълбоко в себе си“, казва Чудомир.
Няколко дни преди смъртта си, сякаш предчувствал края си, Чудомир предава на Серафим Северняк свои записки, кръстени „Драсканици в болницата“. Там с типичното си чувство за хумор пише: „Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище, ако не вали дъжд.“
Умира на 26 декември 1967 г. в София. Погребан е по негово желание в градинката пред къщата, в която е живял.
Някои от неговите „драсканици“:
Почнат ли да ти устройват юбилей, да те честват и кичат с ордени, почнат ли да те снимат на филми — готви си завещанието.
Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите, че просто да ти е драго да умреш.
Уж съм безпартиен, пък червените ми кръвни телца били много повече от белите.
Ех, да имаше магазин за запасни човешки части, бих сменил всичките и най-напред главата.
Народната поговорка казва: Който гони два заека, не улавя ни един, а аз гонех три, затова Емилиян Станев ще яде зайци, а аз ще преглъщам суха плюнка.
Преливаха ми кръв, та казвам на доктора: Тази кръв трябва да е от комсомолец, защото почнах да се заглеждам в медицинските сестри и боя се да не почна да налитам.
След като ме оперираха, доста време не можах да се обръсна и ми поникна бяла брада, та като се погледнах в огледалото, бях приятно изненадан, че приличам на Хемингуей. Ех, да имах и пушката му…
Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
– Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник от моите разкази.
– Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.
Мили мои избиратели, когато занапред ще избирате народни представители, искайте им свидетелство за здравословното състояние, да не бъдат по-стари от 60 години и да знаят да държат речи – не като мене.
Скъпи ми Стойне и Пеньо, като ида горе, ще кажа на свети Петър да ви запази най-хубавото място в рая и сто години да го пази за вас. Той мене няма да ме пусне, че съм много грешен, но ще ме послуша, защото ще почна да сътруднича в органа на дяволите и ще го атакувам постоянно.
Жено, бъди спокойна, въпреки че там ще сме безсмъртни, уверявам те, че няма да се оженя втори път.
Напразно спорят коя марка леки коли била най-удобната. Най-удобната кола е безсъмнено катафалката. Возиш се легнал, окичен с цветя, и не усещаш друса ли или не.
Не се плаша… Чистата ми съвест ще ми бъде добра възглавница.
Ах, ти, рак, ти, мой враг, медицината може да е безсилна, но аз…
Чудех се, като остарея, какво ще правя, а аз щял съм да развъждам раци.
Колкото наближава отиването ми при Дядо Господа, толкова повече почвам да го разбирам: Бог, значи, е името му, а Саваот, Аллах, Йехова, Зевс, Буда, Мохамед, Конфуций и пр. – това са му псевдонимите.
Доста книги прочетох в болницата. Колко много съчинени съчинения излизат напоследък!
Избраха ме народен представител тогава, когато и себе си не можех да представлявам.