135 години от рождението на Борис Руменов (Борю Зевзека)

Човек деен – писател, журналист, сценарист, режисьор и артист, хуморист, участник в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война, Борис Руменов е част от българската бохема и интелектуален елит от началото на ХХ век.

Роденият на 27 декември 1884 година Борис Руменов получава прозвището си „Зевзека“ по време на следването си в Софийския университет от своя професор Иван Шишманов. Следвал е и в Белград, учи и театрално изкуство във Виена и Загреб, където се дипломира. Играе комедийни роли в театъра на хърватския град Фиуме (днес Риека), а в последствие и в Народния театър в София. Като актьор се слави с дарбата си на импровизатор, който пародира актуалната българска политическа хроника.

Борю Зевзека става известен от страниците на „Барабан” – хумористичното илюстровано списание, което през двайсетте години на ХХ век е много популярно. Редактира и хумористичните подлистници на вестниците „Утро” и „Дневник”, които се наричат „Кукуригу” и „Кудкудяк”. Популярен е и със сборника си „Весели разкази“ и с комедиите си „Жилищна криза“, „Иванко на селска сцена“ и „Балканската комедия“.

През Балканската война служи като адютант на командира на 12-а Лозенградска дружина на Македоно-одринското опълчение. Завършва Княжевската школа за запасни подпоручици и през Първата световна война е повишен до чин поручик. Сражава се в Сърбия като офицер в 25-ти Драгомански полк, където получава и три ордена за храброст. По време на войните основава първата българска фронтова трупа – Театъра на барабанистите, в който талантливи млади артисти, певци и литератори създават духовити спектакли за войнишката публика. Полевият театър изнася десетки представления, сред които „Балканската комедия“ и „Софиянци пред Букурещ“. По време на Втората световна война води свое хумористично предаване в Радио София.

Той играе главна роля в немия филм „Весела България” от 1928 година, заедно с Мими Балканска и съпругата си Цветана Руменова, също актриса в театър „Ренесанс”. Комедията, за сценарист на която също се сочи Борис Руменов, не е съвсем „политически коректна”. Във филма са експонирани злободневни проблеми на българското общество. Например: в един от епизодите министър-председателят (Зевзека) извежда страната от кризата, като създава министерство на „деликатните работи”, министерство „на питиетата” и министерство на „народното благосъстояние”, което дава на всички граждани едногодишен отпуск.

Трагичният край

„В нашите среди, на хората на изкуството, той се ползваше с голяма симпатия. Ценни за нас бяха и характерът му, и неговият чист български патриотизъм, и неговото талантливо, остро изобличаващо перо за недъзите на тогавашното господстващо буржоазно управление. Борис Руменов не членуваше в никоя от буржоазните партии и аз съм имал неведнъж случай да го чувам как – особено в годините на бесния и кървав фашизъм – 1942-1944 да се възмущава от полицейщината и жестокостта на управляващите. Толкова по-необясним за нас беше потресният факт за неговата насилствена смърт, макар че мнозина от нас я счетохме като безотговорен акт на лично отмъщение”, думи на проф. Владимир Трандафилов (29.XII.1968 г.).

Дъщерята на Борис Руменов, оперната певица Ани Руменова разказва за трагичния край на баща си, който е убит на 10 октомври 1944 година. Пред журналиста от БНР Ивайла Александрова Ани Руменова пресъздава спомените на своята майка – Цветана Руменова, как двама цивилни идват в жилището им на ул. „Добри Войников” № 29 и извеждат съпруга ѝ навън, единият носи автомат – той  е поетът Станислав Вихров, когото Цветана Руменова сочи за убиец на мъжа ѝ.

В следващите години Цветана Руменова се опитва да научи истината за смъртта на съпруга си, но единственият документ, който получава, и в който той е реабилитиран като „враг на народа”, е „Свидетелство за съдимост”, издадено на 16 ноември 1967 година, където в графата „осъждан” е записано „не”.