Достолепни мъже в тъмни костюми, красиви жени в скъпи рокли, сериозен израз на лицето и добре премислена поза, всички те съзнават, че позират не само пред художника, но и пред времето. Може би тази театралност е вече безвъзвратно загърбена, останала в миналото и днес е просто един скъп спомен.
Той, художникът проф. Борис Антонов Митов (11 януари 1891 – 6 юли 1963) е потомък на прочутата възрожденска фамилия Митови от Стара Загора. Негов баща е живописецът проф. Антон Митов, чичо – художникът Георги Митов, братовчед е на критиците Д. Б. Митов и Стефан Митов. Роден е във Варна и изявява своя талант още като дете, а го доказва през целия си живот. Рисува натюрморти, пейзажи, голо тяло, портрети. Учи в Художествено-индустриалното училище и се дипломира в класа на изтъкнатия представител на академизма проф. Иван Мърквичка. През 1911 – 1914 година посещава и Академията за изящни изкуства в Париж и работи в ателието на проф. Фернан Кормон, същият при когото са учили Тулуз Лотрек, Ван Гог, Емил Бернар, Луи Анкетен. Митов е преподавател и професор по рисуване и живопис в Художествената академия в София. Под негово ръководство се оформят редица поколения млади художници. През Първата световна война до 1918 година е военен художник. Участва в много наши и чужди изложби. Творбите му са притежание на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, Художествените галерии в Пловдив, Варна, Шумен, Стара Загора, Бургас, Габрово, Кюстендил, Казанлък и други държавни и частни колекции в България и чужбина.
Творчеството на Борис Митов се характеризира с реализъм на възприятието и висока артистичност на пластичното изпълнение. То е плод на дълбоки традиции и национални естетически стремежи. Реализмът на академичното изкуство непрестанно съпътства развитието на българската живопис от Възраждането до наши дни и неговото място не е епизодично. Художникът принадлежи към третото поколение творци на свободна България, които застъпват академизма в изкуството ни. Усвоеният не само като занаят, но и като светоусещане академизъм му позволява да запази студена деликатност по отношение на своите модели. Той преживява своя разцвет на портретист в средата на 20-те години на миналия век, когато създава поредица образи на представители на българската интелигенция. Освен пластичните достойнства, това придава на творчеството му заявено обществено присъствие в изграждането на културното устройство на страната. Художественият метод, който го възпитава в отстраненост и праволинейност, му позволява и да се съхрани, доколкото е възможно, в промените в следдеветосептемврийска България. Борис Митов е сред нашите най-ярки портретисти и до днес.
Едни от най-известните платна, създадени от ръката на художника, са портретите на Сирак Скитник, Иван Мърквичка, Добри Христов, Антон Митов, Елин Пелин, Андрей Протич, Стефан Македонски, Андрей Николов, Николай Райнов, Екатерина Бояджиева, Иван Коев, „Автопортрет“, „На майка ми“ и др. Те са предадени с характерната виртуозност на четката, формата е ясна и конкретна, колоритът – свеж, искрен, а простотата на изпълнението завладява с искреността си. Доловено е онова, което най-точно отговаря на душевността на модела, интересът към неговите индивидуални особености, към психиката му, въпреки явната официална дистанцираност.
Авторовият точен рисунък и забележителна живописна техника са отличени с държавна награда за изкуство „За бляскава художествена дейност“ (1932) и орден „Кирил и Методий“ (1961 и 1963). Борис Митов членува в Дружеството на художниците в България и Съюза на българските художници от 1945 година. Творчеството му обобщава реалистичните постижения на българското изкуство от края на XIX и началото на XX век.
Неговите колеги, ученици, стари софиянци помнят изисканата външност, възпитанието и акуратността му, които трудно се вместват в политизираните и разрушени взаимоотношения от 50-те години на миналия век. Той трябва да устоява на агресивност и нихилизъм, срещу които трудно намира сили да се бори.
Обществото ни години наред възпитавано в отрицание по отношение на академизма и неговите представители, днес им дължи една културна и коректна преоценка.
А изкуството на художника Борис Митов, като всяко голямо изкуство, неподвластно на претенции и конюнктура, остава завинаги в съкровищницата на България извън времето.
По тази публикация работи Десислава Димитрова
