След представление в Народния театър Атанас Далчев решава да изпрати една млада дама до дома ѝ. Вървят по улица „Бенковски“ и вместо за пиесата от Херман Бар двамата си говорят за това, което Далчев е прочел през деня от Достоевски. Надолу по „Дондуков“ завалява силен дъжд и целите ги намокря. Те обаче продължават да разговарят и вървят. След като се прибира вкъщи, писателят споделя с майка си за тази среща и тя го порицава:

„Абе, Насо, как не се сети да я наметнеш с палтото си“ — а той ѝ отвръща: „Ама, какво, аз носех чадъра в себе си…Как не се сетих?!“

Тази случка откриваме в спомените на Радой Ралин, който след като я чува, възкликва: „Бай Атанасе, ами това е готово стихотворение.“ „А-а, не! — казал му Далчев — Това е само един анекдот, ако го разкажеш, читателят ще се засмее и нищо повече. Трябва друго да измислиш от него.“

Дълго време Далчев „носи“ стихотворението в себе си и най-сетне през 1960 година написва „Дъждобранът“ и го посвещава на Радой Ралин. В свой авторски рецитал през 1963 година Далчев изпълнява стихотворението, записано и съхранено в Българското национално радио (БНР):

Тази история, макар и на пръв прочит твърде прозаична, многоречиво ни доближава до същността на Далчевата личност. Той е от ония писатели, чието творчество не се ражда на един дъх измежду пръстите на ръцете. Напротив, неговата поезия сякаш се заражда в здраво стъпилите му на земята ходила, просмуква се по продължението на тялото, за да може мисълта му да я каптира и изведе на белия лист.

Новата вещественост в българската поезия

В творчеството си Далчев винаги се ръководи от постулата, че „един писател личи по това, което не си позволява да пише“. На всичко, до което се докосне, той дава своето Далчевско осмисляне. В нашата поезия той успява да вкорени незабравимите образи на своята поетика: мъртвия камък, прозореца, балкона, жената, която мие с песен прозорците, носача на рекламна табела, дъждобрана, скръбният стопанин, заминал за Америка и много други. С тези образи писателят създава „нов речник на българската поезия“ и се превръща в най-пълнокръвния представител на т.нар. предметна поезия или „нова вещественост“.

Когато критиците попитали Атанас Далчев — „Вие защо публикувате само хубавите си стихотворения?“, той отговорил — „Не, аз пиша само хубави стихотворения!“

Далчев е хуманист и в живота, и в творчеството си, а в стихотворението „Дъждобранът“ се оглежда неговото човеколюбие и светоусещане, че за да бъдат другите щастливи, ти можеш да живееш и по-нещастно. Ще грабне дъждобрана, виснал „като прилеп в мрака на антрето“, за да грейне „безпределна синева“, макар че той ще скита „странен, с вид на пенсионер“, за да може „възрастните, седнали на пейки“ да „разговарят с весели лица, а наблизо с кофички и лейки“ да „си играят в пясъка деца“.

В очите на своите съвременници интелектуалци Далчев е „забележителна личност с проницателно духовен и чисто човешки взор — казва поетът Иван Симеонов — съчетан с мировъзрение, бликащо от доброта, искреност и честност спрямо себе си и другите“. В интервю от 1991 г. Александър Геров споделя мисли за своя близък приятел и съратник Далчев:

Атанас Далчев (12 юни 1904 — 17 януари 1978) е един от най-бележитите ни поети и преводачи на ХХ век, чието творчество се превръща във величина за най-висша форма на литературност. Роден е в Солун като второ дете в семейство на етнически българи от Гърция и Македония. Когато баща му Христо Далчев е избран за народен представител на българското население от Серска област в турския парламент семейството заминава за Цариград, където Атанас Далчев учи в местното българско училище. По време на Балканската война семейството се изселва в Солун, а след това и в Дедеагач (днес Александруполис, Гърция), и накрая отново се установяват в София.

През 1922 година дебютиралият вече поет записва философия и педагогика в Софийския университет. По време на следването си публикува в символистичното списание „Хиперион“, а след това заедно с Димитър Пантелеев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов и други започва издавеното на вестник „Изток“. С това ново издание, което се противопоставя на символистите и установява следвоенния еклектичен класицизъм и порядък в литературния процес в страната. За кръстник на кръга „Стрелец“ се смята заглавието на стихосбирката „Стрелец“ на Димитър Пантелеев. Във вестник „Изток“ (от 1 октомври 1926 година) Константин Гълъбов помества статията „Към младежта“, подписана за първи път от името на кръга „Стрелец“. След това към литературния кръг „Стрелец“ се създава и малко издателство (библиотека) със същото име. Вестник „Стрелец“ се образува от сътрудници на вестник „Изток“ и недоволни сътрудници на списанията „Златорог“ и „Хиперион“.

„Той беше роден поет, чиято поезия беше вярна връзка между него и действителността. В 20-те и 30-те години, когато българската поезия плуваше по небето на символизма, Атанас Далчев беше поетът, който задържа музата си близо до земята, до реалността на живота и хората. Вместо красивите, дълги въздишки на изтезавани от себе си души, той ни предложи проникновено взиране в истината на живота. Вместо разкрасени, натруфени фрази, пълни с чувства за чувствата, Далчев ни поднесе мъдрост и чувствителност. Критиците, които изглежда, че съществуват единствено за да наричат нещата това, което не са, обявиха поезията му за „предметна поезия”, без да видят, че нейната предметност беше всъщност нейната вярност към живота…”, пише в есето си „В памет на Атанас Далчев“ писателят Георги Марков.

Семейният пристан — далеч от суетата и критиката

В следващите две години Далчев завършва курс за преподаватели по френски език в Университета в Париж, а след това е изпратен да преподава български език в училището в Цариград. Скоро след това той отново се връща в София и става ръководител на столичната градска училищна инспекция. Жени се на 35-годишна възраст за Анастасия Атанасова, с която имат 4 деца — три момичета и едно момче. В лични разговори с Иван Симеонов, на когото през 1977 година посвещава единственото си стихотворение в бял стих „Художникът и вятърът“, Далчев споделя, че любовта му към семейството стои над всичко, включително и над поезията му: „Единственото щастие, което имам в този живот и на тази земя, е това, че ги имам“.

Една от дъщерите му, Виктория Далчева, разказва пред Светла Тодорова от програма „Христо Ботев“ на БНР за своя „най-добър баща“, който „описва нещата от живота, които е преживял“:

Съпругата му поема изцяло грижите за децата и дома и със своята необикновена жизненост тя се превръща в най-голямата му опора в немалкото трагични моменти, които съпътстват живота им, особено след 1944 година, когато бомбардировките над града опожаряват жилището им и се сменя политическият режим в страната. В спомените на Блага Димитрова четем:

„Далчев казваше така: Мъжът е един лукс на природата. Голямата мъка на живота пада върху жената. Жената е тази, която носи тежестта на живота и ако има някаква истинска поезия в живота, това е поезията на възлестите ръце на жената, на нейните разширени вени, подути вени, красотата, която тя създава със загубването на собствената си красота“.

След 1950 година Далчев започва активна преводаческа дейност, благодарение на която успява да издържа семейството си. Превежда класически произведения и съвременна лирика от френски, испански, руски, немски, английски. Под негов превод излизат заглавия като „Бунтът на масите“, „Червено и черно“, „Братовчедката Бет“. Запознава българската публика с Лафонтеновите „Басни“, Чеховите разкази и поезията на Емили Дикинсън и поезията на Лорка.

„Преводаческото изкуство — казва Далчев — изисква преди всичко познаване на българския език. Твоя, родния език. Другото може със сътрудници, речници, всякакви помагала. Превъплъщението на българския език можеш само ти!“

Творби на Далчев са публикувани в чужди литературни издания на френски, испански, немски, руски, чешки, словашки, английски, японски, арабски и други езици. През 1974 година на руски излиза том с избрани негови съчинения в превод на Мария Петрових. А две години по-рано е удостоен с Хердерова награда на Виенския университет.

В своите критически студии Далчев искрено и задълбочено разкрива слабостите на българските писатели, като дава правдива оценка за техните произведения:

„Произведенията на писателите от младите им години са по-сухи, не защото чувствата им са по-слаби, а защото не умеят да се изразяват“.

И добавя още аргументи в полето на критичното оценяване на българското изкуство:

„Ако изкуството оценяваше само действителността и нямаше идеал, как би могло то да съдейства за промяната на действителността и да бъде прогресивно?“

„Поезията не е отражение на действителността, по-скоро е нейно допълнение или освобождение от нея, но във всеки случай истина е, че тя е свързана и трябва да бъде свързана с действителността. Българската поезия след Пенчо Славейков през „символистическия си период“ беше откъсната не само от българската действителност, но изобщо от действителността. Пълно пренебрежение към действителността в смисъл не на отрицание — защото всяка поезия в края на краищата отрича действителността, — но в смисъл на отказ от нея: ето същността на всеки символизъм.“

Завършвайки своите разсъждения за „чистата поезия“, която символистите пазят от „действителността“ Далчев обобщава:

„Формализъм“ и „поезия за малцина“ — ето докъде можеше да доведе и доведе поезията символистическото й схващане. Поезията от жива и дейна, каквато трябва да бъде, стана мъртва и ненужна.

Символизмът е мъртва поезия.

От нашите символисти едничък Димчо Дебелянов смогна напълно да го преодолее. Авторът на „Тихи вопли“ не е „представител на символизма в България“, а начало на един завой в българската поезия — начало на една нова лирика, която изхожда от действителността.“

Действителност, простота и възможност за „простичък живот“ са заключени в думите на неговата „Молитва“, която актьорът Ириней Константинов представя пред слушателите на БНР през 2004 година, по повод 100-годишнината на поета:

„Когато човек иска да скрие незнанието си по някой въпрос, той започва да говори общо. Веднаж слушах разговора на двама работници, които пренасяха дърва. Единият питаше: „Това дъб ли е, или бук?“ И другият — съвсем сериозно: „Не. Това е дърво.“ — пише Далчев в своята статия „Нашата критика“. В нея той откроява „страха“ на критиците от конкретното им ангажиране с мнение за дадено произведение.

Горе-долу такова впечатление като тоя разговор прави почти цялата българска критика. Нашият критик е сякаш безсилен да улови единичното, индивидуалното — това, което е неповторимо и характерно у един писател. Той се върти около предмета си, разправя за странични работи, излага излишни обстоятелства, говори каквото му дойде на ума, но никога не успява да даде тъкмо нужното. Казаното от нашия критик за един поет (да речем за Дебелянов) може безпротиворечиво да се отнесе до всекиго (и до Яворов, и до Лилиев, и до когото щете) и поради това не се отнася до никого. Напразно ще искате да научите нещо определено и ясно. Вместо това ще Ви се разправят най-разнообразни неща: ще Ви се говори за Космоса, за Съдбата, за Абсолютното, за Всеотдайността, за Бенареската проповед на Буда, но Вие няма да чуете никога нито дума, да речем, за Дебелянов, на който всъщност е посветена критическата статия или бележка.

За да имаме критика, изисква се едно по-сериозно отношение, изисква се знание, трудолюбие и ум. Не всеки може да бъде критик, както не всеки може да бъде поет. Но ако от сто лоши стихотворения и разкази не може да има никаква вреда за една литература, то от една лоша и недобросъвестна критика може да има хиляди вредни последици.“

„С Далчев си отиде и градът. Той изпълваше улиците със своите мислещи крачки, винаги придружен от млади приятели. В общуването си с нас той беше монологист. Не спореше с нас, не предизвикваше нашите възражения и аз го разбирам защо — разказва през 1994 година пред БНР Блага Димитрова. — Той е имал много да ни каже и е бързал да ни каже всичко това заедно с града, който ни заобикаляше с дърветата, с любимите му улици. Той тръгваше от своя дом по „Раковска“ през площад „Славейков“, след това тръгваше по „Граф Игнатиев“. Улиците тогава бяха спокойни и му даваха възможност да каже своите думи. Да ги каже в ритъма на бавните си мислещи крачки. Стигахме до Борисовата градина, но не пресичахме подлези, за да не се прекъсваше неговата мисъл. (…) Нашата млада тогава поетична генерация тръгна от Атанас Далчев, от това да се открива поетичното във всекидневието, в най-обикновеното, чудото на живота, чудото на творчеството, в сивотата на всекидневието. (…) Имаме още много да го слушаме, да се вслушваме в неговите думи и в поезията му, в бележките му и в това, което е искал да ни каже, а не ни го е казал до край. Да го слушаме!“

А поетът Иван Пейчев изрича най-силните думи на почит, с които описва поезията на Атанас Далчев: „Нашата поезия има две начала — едното е поезията на Христо Ботев, а другото на Далчев!“