Свободата на детството
Федерико Гарсия Родригес и Висента Лорка се ражда във Фуенте Вакерос (Пастирски кладенец), близо до Гранада, Испания. За своето детство поетът разказва в интервю за „Литературен вестник“ (La Gaceta Literaria), пред Ернесто Хименес Кабайеро през зимата на 1928 година:
„Моят баща е земевладелец – човек със замах, достатъчно богат, отличен ездач, познавач на конете. Майка ми е от интелигентно семейство. Нашият род бил угаснал през XIX век, сега се възражда. Баща ми овдовял преди да се ожени за моята майка. И в детството си страдах от натрапчивата мисъл за тази, която би могла да бъде моя майка — Матилде де Паласиос. Нейните портрети, сребърните й прибори. Детството ми беше азбуката и заниманията по музика с майка ми. Детството на едно селско господарче.“
Федерико започва своето училище на четиригодишна възраст при началния учител Антонио Родригес Еспиноса. Първите му интереси, според бавачката му Кармен Рамос, са били куклите и музиката, същите, които в по-късните му години подпомагат експресивното проявление и изключителната изобретателност на неговия ум. В тези ранни години неговото най-голямо вдъхновение е свободата, съчетана с прекрасния селски пейзаж на Вега де Гранада и околните провинции.
Този пейзаж се появява и в редица от стиховете му. В „Идилия“, изпълнено от актьора Коста Цонев, поетът рисува тържеството на разцъфващата пролет. Записът от 1982 година е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио (БНР).
„Като дете живеех в едно с природата. Като всички деца, давах на всяка вещ, мебел, предмет, дърво, камък, негова индивидуалност. Разговарях с тях и ги обичах”.
„Момичето, удавено в кладенеца“ внася новите, персонифицирани елементи и метафори на смъртта и болката, а те преминават след това през цялото творчество на Лорка: кладенецът, детето във водата, неговият плач, удавеното момиче. Стиховете, които изтъняват, подобно на спомени, които се връщат към детството, към детето, което плаче от гроба си.
Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.
В най-далечното гробище един мъртвец
вече три години се оплаква,
че сухи все остават коленете му —
погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,
че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.
(„Поетът в Ню Йорк“, 1930)
Резиденцията на духа
„Изучавах право и филология в Гранада. Преди това се занимавах с музика. Моят преподавател беше автор на грандиозната и освиркана опера „Дъщерите на Йехова“. Посветих му своята първа книга „Впечатления и пейзажи“. На този град е посветен и спектакълът „Гранада, бедна Гранада“, който е игран в „Театър 199“, в памет на неговия създател — Федерико Гарсия Лорка. Наталия Бардская и Борис Арабов си партнират на сцената, където драматургът представя шеметния бунт на младостта.
„Пътешествахме по Испания с проф. Домингес Беруета, мой голям приятел – много съм му задължен. Той искаше да ме изпрати да се уча в Болоня. Но като се посъветва с Фернандо де лос Риос, ме изпратиха в „Резиденцията“ — и ето ме в Мадрид, където сега уча филология.“
През следващите няколко години Гарсия Лорка се включва активно в живота на испанския авангард, заедно със своите състуденти и приятели Луис Бунюел, Салвадор Дали, Санчес Вентура, Пепин Бельо, Венсенс Прадос. Неговата първа пиеса „Проклятието на пеперудата“ е играна едва няколко пъти преди да бъде свалена заради провокативното си съдържание. Сюжетът се развива около драматичната и невъзможна любов между хлебарка и пеперуда.
„Случи се така, че ние с Дали останахме без пари. Всъщност случваше ни се доста често. В стаята в “резиденцията” си направихме пустиня и колиба. Намерихме фотографски триножник и поставихме върху него ангелска глава и криле. После се затворихме двамата в стаята – не се бръснахме и молихме за помощ да бъдем избавени от тази “пустиня”. Половин Мадрид се отзова на молбата ни…“
Неговата неразкрита пред роднини и приятели хомосексуалност, както и нарастващото отчуждение с най-близките му състуденти, достигат своята кулминация, когато Дали и Бунюел създават късометражния филм „Андалуското куче“. Редица сцени във филма Лорка вероятно интерпретира погрешно, като нападки срещу себе си, което засилва неговото депресивно страдание. В този момент семейството му взема решение да го изпрати на продължително пътуване в Съединените щати, където излиза експерименталната му стихосбирка „Поетът в Ню Йорк“.
Гражданската война
Когато Лорка се завръща в Испания, диктатурата на Мигел Примо де Ривера пада и Испанската република е възстановена. Година по-късно Лорка е назначен за директор на пътуващата студентска театрална трупа „Казармата“ (La Barraca). Нейната цел е образователна — да представя класически испански пиеси пред селската публика. В този период Лорка пише най-известните си пиеси: „Йерма“ (Yerma), „Домът на Бернарда Алба“ (La casa de Bernarda Alba) и „Кървава сватба“ (Bodas de sangre) — запис на част от пиесата, с гласовете на Наталия Бардская и Луна Давидова (от 1976 година), се съхранява във фонда на БНР.
Своя нов прочит постановката получава в България след 30 години, когато режисьорът Мариус Куркински я поставя в Пловдив. В интервю пред Кремена Данева той говори за отнетия живот на Лорка и за новата надежда, която пиесата подсказва на младите пловдивчани.
Със започването на Гражданската война през 1936 година Федерико Гарсия Лорка заминава отново за Гранада, където месец по-късно е арестуван, заедно със зет си Мануел Фернандес-Монтесинос — кметът социалист на Гранада. Двамата са разстреляни от фалангистката милиция на 19 август 1936 година. Погребани в необозначен гроб в близост до града.
Далечна е, далечна е Гранада…
Не търся твоя гроб, за да жалея
на твоя гроб аз песен ще запея
В почит към поета, с патос и плам Виолета Бахчеванова рецитира стихотворението на Любомир Левчев „Песен за Гарсия Лорка“:
Режимът на Франсиско Франко забранява печатането и разпространението на произведенията на Лорка. Едва след смъртта на диктатора през 1975 година животът и смъртта на Федерико Гарсия Лорка отново стават част от дискусиите в испанското общество. А стиховете на поета, писани за известният матадор, се превръщат в епитафия на неговата собствена смърт. И днес статуята на Лорка, на площад „Санта Ана“ в Мадрид, държи онази „бяла гълъбица, изваяна от слонова кост“ — душата на поета, която отлита освободена след смъртта му.
Във пет часа след пладне.
Бе точно пет часа след пладне.
Едно дете донесе бял чаршаф
във пет часа след пладне.
Един панер със вар, приготвена отрано,
във пет часа след пладне.
Останалото беше смърт и само смърт.
(„Плач за Игнасио Санчес Мехиас“)