Неговата музикално-педагогическа, изпълнителска, композиторска и обществена дейност са така взаимно преплетени, че не могат да бъдат разделени и разглеждани поотделно. Името му е неделима част от музикалния свят на родния град и културния живот на страната.

Асен Диамандиев (2 ноември 1915 – 24 февруари 2009) е роден в Пловдив. Музиката е в сърцето му, въпреки че иска да стане актьор. Това не се случва, защото тогавашният директор на Пловдивския театър Стефан Киров го отказва. Изслушал рециталите на младежа, Киров заявява: „За любовник не те бива, защото си много дребен, а и „р”-то не ти е наред, иначе добре рецитираш, искрен си, честен към словото. Нещо друго умееш ли?” Асен Диамандиев отговаря: „Музика”.
Още от гимназията свири на балалайка и дирижира ученическия хор. Любовта му към изкуството се задълбочава и от първото докосване до белите клавиши на пианото, от неспокойните, но уверени ръце на студента в Българската държавна консерватория (БДК), където е приет през 1936 година. Там Асен Диамандиев е разпределен в класовете на проф. Иван Цибулка и проф. Тодор Въжаров, а после учи музикалното майсторство и при проф. Камен Попдимитров. Среща се с едни от най-изтъкнатите музикални педагози като проф. Димитър Ненов – пиано, проф. Никола Атанасов – солфеж и хармония, проф. Веселин Стоянов – музикални форми и оркестрация. По време на следването си участва в първия камерен радиохор, основан от композитора Георги Димитров. След завършване на Консерваторията, Диамандиев в продължение на 2 години е преподавател по музика в Свиленград. Включва се и като запасен офицер в Отечествената война. В първите години след 9-и септември 1944-та се премества в София, участва в създаването на музикалния ансамбъл към Министерството на народната отбрана и е втори диригент на софийския мъжки хор „Кавал”. Винаги когато е навън, родният град го тегли обратно. „Столицата не ме блазнеше, мисълта ми беше другаде… Сърцето ми остана в Пловдив, откъдето започнах.” Тези думи са ключът за неговото решение да се завърне в родния град и са отговор на онази всеотдайност, с която е изпълнен целият му живот.

Като млад и ентусиазиран композитор, през 1946 година той става художествен ръководител и главен диригент на пловдивското певческо дружество „Ангел Букорещлиев” (основано през 1896 от Ангел Букорещлиев и едно от най-старите в страната). Новото, което Диамандиев внася след като обединява мъжкия и женски хор, е изпълнението на големи произведения (като Деветата симфония на Бетовен), но преди всичко творби от български автори, превръщайки го в една от най-значимите хорови формации в страната. Същата година той става щатен преподавател в новооткритото музикално училище в Пловдив, а по-късно (1951 – 1967) и негов директор.

Вечно търсещият му неспокоен дух е причина за създаването през 1948 година на Пловдивския народен ансамбъл – първият в България професионален състав за народни песни и танци, включващ смесен хор, танцова група и оркестър от народни инструменти. В него Диамандиев кани най-големите гласове на Певческото дружество. Янко Настрадинов (баща на певицата Мария Нейкова), заедно със сестри Кушлеви, са украшението на ансамбъла. После като солистка се включва Недялка Керанова. Първият концерт на този ансамбъл е през 1949 година и в следващите години той прославя България. Многобройни са концертите из страната, има турнета в Сърбия, Македония, Унгария. Макар че не получава средства от държавния бюджет, Диамандиев събира отлични певци, инструменталисти, танцьори. Този период е свързан с творчески търсения: да се обогати фолклорното наследство с нови средства, да се привлече участието на млади и талантливи композитори и хореографи, които да внесат многообразие в тълкуването на народните мотиви. Сам упорито събира из Родопите народни песни и ги разработва с умение. Пловдивският народен ансамбъл поставя началото на едно широко движение за развитието на българското фолклорно музикално наследство и популяризацията му у нас и в чужбина.

„Много хора не знаят, че първият ансамбъл в България не е на Филип Кутев, а е на Асен Диамандиев” – казва проф. Милчо Василев в запис от 2015 година, съхранен в Златния фонд на БНР: 

Усещайки, че педагогическият отдел в София не е достатъчен да задоволи нуждите на страната, Диамандиев започва „борба” за откриване на филиал на Консерваторията с желанието да създаде един уникален институт, в който да има отдели за народна музика, танци и фолклорна хореографска режисура. Филиалът на БДК е факт от 1964 година. Следващата година основателят му Асен Диамандиев е избран за негов декан.

Проф. Георги Петров изтъква приноса на създателя на филиала и привлечените от него бележити преподаватели – запис 2004 година:

През 1969 година Диамандиев е удостоен със званието „заслужил артист”, а през 1971 година става професор по солфеж. През 1972 година филиалът се превръща в самостоятелен Висш музикално-педагогически институт (днес Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство), където Асен Димандиев преподава повече от 20 години. Той е и първи ректор на Академията, която от 2019 година носи неговото име. С придобиването на автономност на Института, стартира и обучението по музикално-фолклорни специалности, с което мисията на новото висше училище придобива уникален характер. Обучението се извършва в три специалности: музикална педагогика, народни инструменти и народни песни, хореографска режисура и хореографска педагогика. Голяма е заслугата на ректора да бъде увеличен броят на специалностите, профилите и катедрите.
Сякаш енергията на Диамандиев е неизчерпаема. Организира групата на пловдивските композитори. Няколко години по-късно става и председател на Окръжния съвет за изкуство и култура. Диамандиев може да бъде забелязан на декански съвет, после да се чуе гласът му в някоя студентска аудитория или класна стая на музикалното училище, да дирижира в концертната зала, или да ръководи заседание, на което се обсъждат проблемите на културния живот в Пловдивски окръг… На въпроса как успява резултатно и навсякъде да изпълнява задълженията си, този непретенциозен човек отговаря с една реплика: „Работя с желание навсякъде!” Може би тази негова всеотдайност се нарича призвание.
„Нещата, които бях запланувал ги реализирах”, разказва за дейността си проф. Диамандиев в запис от 2004 година, част от Златния фонд:

Асен Диамандиев е създател на множество оркестрови и камерни произведения. В творчеството му преобладават хорови песни за различни формации, сред които над 150 обработки за народен хор, песни за деца, много хорови песни: инструментални и вокално-инструментални произведения. Пише „Родопски миниатюри” за струнен оркестър, „Пет багатели” за пиано, цикъла за соло флейта „Триптих” и др. Главно място в творчеството му заемат обработките на народни песни предимно от Родопите и Тракия. Негови творби са издадени на грамофонни плочи от Балкантон. Носител е на „Златна лира” от Съюза на българските музикални и танцови дейци (2000) и много други отличия и награди. Автор е на учебници по солфеж, редактор и съставител на сборници с песни, оркестрови пиеси, статии, стихове, есета. Значителен е приносът му в областта на музикалното възпитание чрез неговите методични пособия: „Метод за възпитание на музикалния слух върху български народни интонации и метроритми”, „Технически упражнения за овладяване на интервалите”, „Вокализи за народни певици и певци”, „Ритмични упражнения по солфеж” и др.

Чуйте песента „Квачка” на композитора Асен Диамандиев в изпълнение на хор „Бодра смяна”, диригент Лиляна Бочева – запис 1963 година:

За музиковеда Ангел Христов „Асен Диамандиев е една енциклопедична личност, надхвърлила националните граници”, чийто живот е изцяло отдаден на младите хора и тяхното обучение в музиката, както сам обобщава: „Голямо е удовлетворението ми, когато усетя у студентите нравствени качества на доблестни българи, когато видя професионалното им израстване и най-вече социалната им реализация. Те продължават нашия път, а няма нищо по-хубаво от това, да видиш как твоята посока е поета от млади, ентусиазирани хора… Музиката се учи с музика.”