„По произход съм копривщенка и еленчанка. Майка ми е сродница на Пейо (Петко) Тодоров. И двата града са играли важна роля в Българското възраждане и в моя живот. Закачила съм шест години от миналия век и въпреки че това е самото начало, аз съм успяла да вдъхна от аромата на културния и борчески подем на миналия век. Шест години е една съвсем малка част от моя дълъг живот и все пак у мен остана действената романтиката на онези години. А същевременно живея плътно със съвременността, с днешния, дори с утрешния ден. Вълнуват ме съвременните проблеми и тези, които засягат предимно жената. За последните осем десетилетия жената у нас измина дълъг път, много по-дълъг от този на мъжа. За много кратък период тя се изравни професионално с него. Политически и икономически тя се изправи редом до мъжа, но то не значи, че те са еднакви, всеки носи своите особени качества. При разместването на пластовете се явяват сблъсъци между отношенията на мъжа и жената, между съпруг и съпруга, необходимо е време и разбиране, докато настъпи пълна хармония. Еволюирането на българката през тези години е бил обсегът на моите творчески опити.“
Това споделя писателката Анна Маджарова-Стайнова, известна с псевдонима Каменова. За първи път се подписва под него при отпечатването на дебютния ѝ роман „Харитининият грях“ (1930). Артистичното име е измислено от нейния съпруг акад. Петко Стайнов, с когото живеят на „Славянска“ 22. В годините до 1944-та техният дом е едно от средищата на интелектуалния и аристократичния елит на тогавашна София, в който чести гости са Сирак Скитник, Панчо Владигеров, Елисавета Багряна, Санда Йовчева, Дора Габе, Владимир Василев, Боян Пенев, Димитър Шишманов, Иван Милев, Андрей Стоянов и редица други.
В запис от 1980 година, съхранен в Златния фонд на БНР, писателката говори за своето семейство, пътувания и влиянието им върху нейното формиране като личност и автор:
Анна Каменова (31 декември 1894 – 1 август 1982) е родена в Пловдив, но до осемгодишна възраст расте в Копривщица „край умната, властна и волева баба Груевица“ – по-голямата сестра на Бенковски. Каменова израства в семейство, в което най-висшата ценност е родолюбието. Преди женитбата тя е неотлъчно до баща си – известния политик, дипломат и публицист акад. Михаил Маджаров. В неговите дипломатически кабинети младата Анна става свидетел на вземането на съдбоносни решения за България. „Пазех перото, с което той подписа Лондонския мир, според който българските предели стигнаха линията Мидия-Енос“. Именно той подхранва у дъщеря си уважение и любов към книгата. Преди да започне да пише художествена литература, Каменова се научава да прави коректура.
„Баща ми пръв беше превел „Война и мир“ на Толстой. Интересът у нас към тази бележита творба непрекъснато растеше и се налагаше тя да бъде преиздавана. При третото издание той ме повика при себе си, показа ми как се правят поправките и ме остави сама да преглеждам някои страници. Навярно той пак ги е поглеждал след мен, но аз имах чувството, че сама мога да правя коректура. Това ми даде повод и желание да прочета наново романа, който при всеки етап в моя живот препрочитах с ново удоволствие. Очарователните образи на Наташа, княжна Марья, както и блестящата хубост на Елена Безухова ме въвеждаха в безкрайната галерия на чудните женски образи в руската литература. Разбира се, изискваше се голяма дързост след това стремително въвеждане в литературата да почна и аз да творя. Но желанието все повече напираше. Женските образи в световната литература продължаваха да се редят пред моя търсещ поглед.“
Следват романите следват „Градът е същият“(1933), „Пет момичета“ (1938), „Близо до София“ (1957), „Часовник без стрелки“ (1980). Като сътрудник на списание „Златорог” тя публикува разкази, пътеписи, есета, рецензии за литературни и драматургични творби, отзиви за различни културни събития. След едно по-продължително посещение в Индия Анна Каменова пише две оригинални повести за деца и юноши – „Владко в Индия“ и „Завръщането на Владко от Индия“. В продължение на 10 години завежда рубриката „През световния прозорец“ във вестник „Свободна реч“ (в по-късен период името е сменено на „Театрален бележник“). Създава очерка „Така каза Бенковски“ като нейно родово задължение да направи портрет на водача на Априлското въстание, „очертан само с факти и достоверни свидетелства, без романизиране и разкрасяване“. Писателката владее свободно английски, френски, руски и немски. Превежда „Чичо Томовата колиба“ и „Вълшебникът от Оз“.
„И всичко това – романите, повестите, статиите по културни въпроси, особено пътеписите ѝ, в които личат необикновените познания на Анна Каменова, прогресивният ѝ мироглед, рядкото за някои нащи писатели и публицисти чувство за мярка, е изявено тихо, без шум, но с постоянство и твърдост, защот навсякъсв тя е следвала един високо културен идеал, съгласуван с доброто на народа ни“, пише писателят Георги Константинов.
Активен участник в обществения и културния живот Каменова е една от учредителките на Клуба на българските писателки (от 1930), приета е в българската секция на ПЕН-клубовете (1930), член е на Съюза на българските писатели (от 1935). По време на дипломатическите назначения на съпруга ѝ Петко Стайнов урежда публични лекции в Париж и Лондон, с които популяризира българската култура. През януари 1944 година семейството преживява лична трагедия: по време на бомбардировките тя губи наведнъж петима души от семейството си. Оцеляват само тя и съпругът ѝ, както и двете дъщери на племенника им, за които те поемат грижа и още същата година осиновяват. В годините след 1944 година Анна Каменова продължава да има влияние в културния живот на страната ни: членува в Комитета на българските жени (1954 – 1960), участва в Общонародния комитет за българо-съветска дружба, продължава активно да присъства в живота и работата на ПЕН-клуба (1967 – 1971 е негов председател).
Присъствието на Анна Каменова в културния живот на страната ни през 20 век се характеризира с отличаващ се за нейната същност като жена и писател лиризъм и хуманизъм.
Страници от дебютния роман на писателката „Харитининият грях“ (1930) в актьорски прочит на актрисата Нина Стамова от 1979 година:
Редакция: Меглена Димитрова