Акад. Михаил Арнаудов (5 октомври 1878 – 18 февруари 1978 година) е един от най-видните представители на съвременната българска наука – славист, литературен историк и фолклорист. Той въвежда нов, комплексен изследователски подход в българската фолклористика.
Фолклористика и антропология
Според Арнаудов фолклорната култура трябва да бъде проучвана с методи, взети от различни дисциплини. Смята, че вече не е достатъчно фолклорните материали да се събират от учители и писатели, а че учените в тази област трябва да работят и на терен. По думите на доц. д-р Николай Папучиев „акад. Михаил Арнаудов е изключително важна личност за развитието на българската фолклористика и ако разглеждаме тази фолклористика като предшественик на днешната антропология.“ Фоолклорните му изследвания го превръщат в един от най-значимите български изследователи в тази област. Михаил Арнаудов смята, че фолклорът е в основата на всяка национална култура и литература. В центъра на заниманията му стоят народните приказки и тяхната класификация, обредите и легендите, баладните мотиви в българските народни песни.
През 1895 година 17-годишният Арнаудов публикува в сп. „Извор“, издавано в родния му град Русе, статията „Обща характеристика на народната поезия“. Още тогава проф. Иван Шишманов забелязва „явлението“ Арнаудов. Три години по-късно бъдещият учен завършва славянска филология в Софийския университет, а след това специализира славистика и индийска филология в Лайпциг, Берлин, Прага, Париж и Лондон. През 1905 година е удостоен с научната степен доктор на Пражкия университет. Като декан на Историко-филологическия факултет през 1919 година въвежда курс, който се занимава със словесните ни традиции. Така в Арнаудовата фолклорна методология залягат не само общокултурната история или етнографията, а и словесността.
На този интегрален подход се базира и студията му за нестинарството, която пише през 30-те години на XX век.
„В това проучване Арнаудов се опитва да придаде една психологическа обосновка, търси начина, по който тази обредност намира своята психологическа мотивация в по-широк общностен план и също така в личностен контекст. Това е ключът, с който той гледа към цялата фолклорна култура“, отбелязва доц. д-р Николай Папучиев в разговор за знаменития български фолклорист.
Научното творчество на акад. Михаил Арнаудов включва многобройни страници, посветени на възрожденските и следосвобожденски поети и прозаици. Литературоведският анализ на Арнаудов се отличава със всеобхватност на описанието. Всеки един негов образ е разгледан от историческа, философска, психологическа и социологическа гледна точка.
Арнаудов разгръща интересите си от литературата на Българското възраждане до настоящето – изследва трудовете на свои съвременници. В тези монографии, за някои от най-изтъкнатите възрожденски личности: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Георги Стойков Раковски, Иларион Макариополски, Иван Селимински, Григор Пърличев, братя Миладинови, Любен Каравелов, той изследва дълбоката връзка между личността и историята. Неговите трудове върху Възраждането представят ярко и задълбочено основните характеристики на епохата.
Българското литературознание
Изследователят се интересува от проблеми на общото литературознание. В книгата си „Основи на литературната наука“ той чертае пътищата на развитието ѝ от античността до новата епоха.
„Такъв синтез у нас друг не е опитвал. Аз го направих за нуждите на моите студенти, а и за да бъде използван от един по-широк кръг читатели“, казва Арнаудов. В последващата си книга „Личности и проблеми на европейската литература“ академикът прави портрети на личности с изключително значение за литературното развитие на Европа – Волтер, Петьофи, Суинбърн, Пушкин и други.
Анализите му стъпват на солидна фактологична основа и показват огромната му ерудиция и способността му да се ориентира отлично в сложния художествен свят на всеки от творците, за които пише.
Принос за историята на българската литература е и шесттомната „Библиотека „Български писатели“, издавана през 1929–1930 година. Тя е осъществена по идеята и под редакцията на Михаил Арнаудов и включва изследвания за живота, творчеството и идеите на 40 водещи български писатели от Възраждането до края на 20-те години на ХХ век. Поредицата, както казва самият Арнаудов има за цел да послужи „като увод в една същинска история на литературата, каквато ще се пише по-късно“.
„Аз работих отначало в областта на източните литератури – интересуваха ме езици, литератури, култури на древния Изток, на Индия, Персия, Вавилон. След това се прехвърлих в Европа мислено, запознах се и тука, ако не с всичко, защото това е трудно за един-единствен работник, поне с най-значителните течения в литературата, с най-големите възгледи и идеи на философи, с големите откровения на поети и по такъв начин мислех, че имам достатъчно багаж, за да мина и на работа на български терен, защото все пак за мене най-интересното оставаше България, нейният народ, нейното дело в историята, нейните велики представители“, разказва пред Българското национално радио акад. Михаил Арнаудов по повод своята 90-годишнина.