Никола Инджов (30 септември 1935 – 26 април 2020) е поет, публицист, есеист, дипломат и преводач. В духовното си завещание той оставя вълнуващи страници за съдбата на тракийските българи, за историята и настоящето на страни и народи, близки до сърцето му; в него четем заглавията на 16 поетични книги, 4 романа, 11 тома есеистика и публицистика, 7 сборника с преводи от испански, португалски, руски и сръбски. Творчеството на Никола Инджов е преведено на над 20 езика, а авторът е носител е на редица наши и чуждестранни награди за литература.

Роден е в Бургас, в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Родителите му са от село Манастир, Гюмюрджинско. След размяната на българското и гръцко население по силата на международен договор от 1924 година и след странстване из Царска България се заселват в Бургас, където се ражда бъдещият поет, писател и тракийски деец Никола Инджов. Веднага след това семейството се премества в Созопол, където преминават и първите му години. През 1941 година заедно с хиляди други тракийски бежанци семейството се завръща в родната Гюмюрджина, но през 1945 година българите отново са принудени да търсят нов дом и семейство Инджови се установява в Хасково.

Към спомени от най-ранното си детство писателят се връща в интервю на Емил Николов от 2000 година:

С Хасково Никола Инджов свързва не само юношеството си, но и първите поетични опити. През 1952 година, когато е 17-годишен, в списание „Септември“ излиза първата му творба, като одобрение за нея получава от Елисавета Багряна. Историята разказва в запис от 2000 година:

В същото интервю Инджов говори за средата, оказала влияние върху него, както и за своите литературни учители:

След завършване на Икономическия техникум в Хасково Никола следва във Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) – Варна, а след това заминава да учи испански в Хаванския университет. Завръщайки се в родината заема различни творчески и обществени позиции.

„Както повечето писатели от моето поколение, и аз си изкарвах хляба като журналист, а писателството беше сиренето,“ споделя Инджов. Работи в различни списания и вестници, сред които „Младеж“, „Отечество“ и „Родолюбие“, вестник „Литературен фронт“ и „Камбана“, вестник „Тракия“ и др. Пътят му за кратко преминава през Националното радио, а години наред оглавява Младежката редакция на БНТ.

В литературната история Инджов принадлежи към „априлското поколение“. За себе си, както и за други негови представители, творецът коментира в запис от 2000 година като определя тяхната поезия като „поезия на разкрепостения дух“:

Богато е литературното наследство на Никола Инджов. Първата му стихосбирка „Предчувствие“ излиза през 1959 година. През годините от писателското му перо излизат още „Пътища и любов“, „Вечерна ръкавица“, „Всекидневен човек“, „Лунна родина“, „Останали стихотворения“; поемите „Балада за Камен Болшевика“, „Тихол с петела“, „Дългосвет“, „Избор на звезда“, „Странник“, споменатия вече роман „Възречени от Манастър“; книгите с публицистичен и пътеписен характер „Сантиментален марш“, „Кубамар“, „Лотос, винтовка, рало“, „Висоти и подножия“, „Всекидневно човечество“, „Отдалече път и надалече“, „Пее среднощ, призори плаче“, „Дяволите от рая“, „Приписки към времето“, „Българогласни. Българокръвни. Българоглави“ (тракийски идеи, съдби и събития), Избрани съчинения в четири тома и др.

Никола Инджов чете част от поемата си „Дългосвет“, запис 1967 година:

„Никола Инджов е между разностранно надарените съвременни български творци. Той е автор на десетки книги с поезия, публицистика, есеистика, пътеписи и лирична проза, блестящи преводи на няколко езика. – пише Иван Гранитски. – В публицистиката си е остро полемичен и памфлетен, есеистиката му впечатлява със своята широка ерудиция и многопластови културни асоциации. Твърде често поезията му е своеобразно сюжетирана, а прозата – метафорично наситена и лиризирана. Най-яркият пример тук е романът „Възречени от Манстър.“

Романът е посветен на съдбата на тракийските българи, които непрекъснато се оказват емигранти в собствената си родина и получава наградата на Съюза на българските писатели за най-добър роман на 2001 година.

Своеобразен словесен портрет на Никола Инджов прави поетът Георги Константинов в запис за БНР от 2000 година:

Приобщен към културата на света

Дипломацията е част от житейския път на Никола Инджов. Продължил традицията на българските интелектуалци той години наред е културен аташе в Латинска Америка (посолствата в Куба и Мексико). Днес и на изследователите му е трудно да определят чий посланик е бил – на българската култура по света или на световната култура у нас. Поетът притежава и таланта да създава много и дълготрайни приятелства, като тези с Габриел Гарсия Маркес и Николас Гилен.

„Куба е страната на моята младост, когато идеалите на личността съвпадаха с идеалите на човечеството за свобода и независимост“ – ще сподели в по-късните си години Инджов.

Пътува много. Посещава десетки страни по цял свят. „Видях страни на четири континента, но по-важното е, че видях много хора, които никога няма да забравя. Светът ми даде някои свои езици – това е всъщност смисълът на пътуванията. Чрез говора на други народи прониквам в скрити пространства на духа. Такова пространство за мен е преди всичко Южна Америка. Сигурно има значение, че съм я кръстосал, но пътници много. Моят шанс беше, че в Хавана и Монтевидео, в Богота и в Лима, в Каракас и Сан Хосе, в Мексико и Буенос Айрес, в Сао Паолу и в Кито, в Панама и Манагуа срещах хора, с които се чувствах близък в осмислянето на света. Едно от тях бяха писатели като Габриел Гарсия Маркес, Марио Бенедети, Николас Гилен, Хуан Рулфо, Луис Видалев. Други бяха политици като Ернесто Че Гевара, Фидел Кастро, Даниел Ортега, Родней Арисменди. Трети останаха в душата ми с милите си приятелски имена – Марта, Нивалдо, Давид, Силвия, Едгар. Всички те са още един народ, на който принадлежа.“

Тези пътувания, впечатления, запознанства Инджов „материализира“ в множество книги, пътеписи, поеми. Любимата Куба го вдъхновява за „Кубамар“ и „Двуречие“, както и за десетки публикации, между които изследванията „Христо Ботев и Хосе Марти – единен символ на два народа“, „Куба в света на идеите и в идеите на света“ и др. Има книги, посветени на СССР, Лаос, Армения, Америка.

През годините превежда поезия от испански, португалски, руски и сръбски език, стихосбирки на поети като Александър Прокофиев, Виктор Хара, Пабло Неруда, Лопе де Вега и множество други латиноамерикански творци. „). Сред преведените заглавия четем драмата „Фуенте овехуна“ (от Лопе де Вега), „Петото слънце (поезия на маите, инките и ацтеките), „Потеклото на светците“ (поезия на убити латиноамерикански поети), „Време и вик под кондора“ (латиноамериканска доколумбова, класическа и съвременна поезия). Интерес провокира и издадената през 2008 година антология на латиноамериканската поезия „Пламък на вятъра“, която е плод на близо пет десетилетия труд. „Дочух говора на цяла Америка – от маите и инките, от негрите и индианците, от португалците и испанците. Видях величествените руини на Мачу Пикчу и на Чичен-ица, обходих пампата, обиколих архипелазите“, казва преводачът.

Израз на високата оценка на творчеството на Инджов са и многобройните получени награди, още от младежките му изяви чак до годините на творческа зрялост. Ето малка част от тях: носител е на Награда от празника на поезията (1961) и Световния младежки фестивал в Хелзинки (1961), от Съюза на преводачите. Лауреат е на Националната Ботевска награда (2001), награден е от Съюза на българските писатели за най-добър роман за 2001 г. („Възречени от Манастър“), за най-добра публицистична книга за 2005 г. („Приписки към времето“). Носител на орден „Кирил и Методий“ за особени заслуги в развитието на българската култура (2006).

„Тракия без граници“

Както показва биографията на Никола Инджов, тракийското начало е в кръвта му по рождение. През голяма част от живота си той е ангажиран със съдбата на тракийските бежанци и е посветен на изследването и популяризирането на историята и културата на тракийските българи. „Където и да се намира по света неговата тракийска кръв не му дава покой, той живее не само с миналото за родна Тракия, но и преосмисля бъдещето ѝ в актуалните тогава исторически условия. – пише проф. Иван Филчев. – Промените в България след 10 ноември 1989 година дават простор и на тракийското движение, а Никола Инджов става един от неговите най-активни участници.“ Инджов развива и пропагандира дейността на Тракийските дружества и на Тракийския научен институт. Неговите творчески и организационни възможности се проявяват най-ярко когато поема ръководството на възстановения печатен орган на организацията – вестник „Тракия“, като години наред на неговите страници открито изразява своите позиции.

„С годините Никола Инджов възторжено възприема идеята „Тракия без граници“ и става един от най-последователните ѝ радетели“, пише още проф. Филчев през 2008 година. „Отчитайки от една стана суровите реалности, когато тракийската земя е разделена между три държави (България, Гърция и Турция) и е изключено с насилствени средства да се изменят съществуващите граници. От друга страна с утвърждаването на Европейския съюз, в перспектива ще се осъществява свободно движение на хора, идеи и капитали, ще се извърши икономическа и културна интеграция.“ Това е бъдещето, за което писателят радее „Тракия без граници“ не като политическа, а като нравствена и икономическа кауза и утвърждава словесната формула на тракийската нравственост „Не забравяйте, но не отмъщавайте“.

Гласът на писателя

„Ние бяхме възпитавани – от Ботев, от Вазов, Вапцаров, че литературата има социална мисия. Продължавам да вярвам, че тя е еманация на духовния живот на нацията. Аз съм от писателите, които вярват, че писаното слово има чудодейното свойство постепенно да се превръща в национална памет. Това е особено важно, когато се правят опити за фалшифициране на миналото или съзнателно премълчаване на цели периоди от историята на България. Премълчаването всъщност е потаен, но безмилостен геноцид над идеи и идеали, които са движели развитието на нацията и държавата“, споделя Инджов в интервю от 2008 година.

Писателят чете откъс от книгата си „Моите години на странстване“, запис 2001 година:

„Моето писателско призвание е повеля на нетленната памет – и искам българският народ да прозре себе си в проекцията на великите свои предшественици, от които той се възражда и възрича. Искам българинът да помни, че след Кирил и Методий не може да бъде сляп и глух, след Паисий Хилендарски – невежа, след Левски и Христо Ботев – роб. Искам да знае, че ако историята я пишат победителите, то я създават победените – в Априлското въстание, в Илинденско-Преображенския бунт, в Балканската бойна; през 1923 година в Мъглиж и Саранбей, през 1990 – на всяко поприще, и през 1997 – пред българския парламент. Аз съм от победените, ето защо вярвам, че литературата е призвана да изпълни историята с образите на обикновените хора, без които хрониките на епохите биха били сбор от дати и скелети на царе.“