„Един ден всички белградски вестници излязоха със съобщения, отпечатани с едри букви. Настана и някаква суетня, най-напред като тих и поверителен шепот, който почна да се усилва, да се усилва, докато не се превърна в шумно надвикване и надлъгване. Няколко дни още нищо не се знаеше, а на седмия ден ни стана известно каква ще е съдбата ни. Този ден ъглите на улиците осъмнаха с големи афиши, с които черно на бяло се мобилизираше целият запас,…нареждаше се кой какво да носи, колко чифта цървули, ленени кърпи, лой и т.н.“
Този абзац от първото му произведение „Разкази на един ефрейтор“, отпечатано през 1886 година, ни връща във времето, в което Бранислав Нушич, едва на 21 години, участва в Сръбско-българската война.
Сатиричната ярост на писателското перо
Военните действия, описани в книгата, са предадени през погледа на Нушич — наблюдател със зорко око, но и с човечно сърце. Той не само вижда, но и показва несправедливия ход на войната, критикува остро вероломното нападение на Сърбия в Западните покрайнини. Писателят ни позволява да погледнем в домовете на обикновените хора, които изпращат войници на бойното поле:
„На този огън може би за последен път се е грял някой баща със своите дечица, когато гърмежът на нашите пушки го е принудил със сълзи на очи да напусне милия си роден дом. Грехота е да опустошаваш къща…И сърцето ми се сви от някакво чувство за грях, грях, който не бях извършил, но който все пак усещах и като свой, и се озъртах наоколо с поглед, търсещ утеха.“
Когато неговата войскова част поема група от четирима български пленници, Нушич се сеща за убития български войник, когото са видели по-рано край пътя. Единият от пленниците разказва историята на убития. Млад човек от село с млада невеста, която го чака, а той често повтарял на своите другари: „Всички ще изгинете, много свят ще изгине, ала аз ще се върна, сърцето ми подсказва, че ще се върна.“
След войната Нушич пише разкази и стихотворения, които биват окачествени от двореца начело с крал Милан Обренович като „антидинастични“. За тази своя дързост (обида към краля) той е осъден на две години затвор и се озовава в Пожаревацкия затвор, а по-късно пребивава известно време като политически емигрант в България.
„Мисля, божичко, какво ли не е в състояние да направи политиката с хората — да ги скара, да ги отчужди, да ги смрази. Аз самият дълго водих борба със себе си — дали да се заловя с политика или с литература. Но като поразмисли човек, вижда, че в политиката като те пребият, пребиват те и толкова, а ако си поет, сядаш и сам си забиваш стрела в сърцето, трошиш си кокалче по кокалче и цял живот страдаш. Господи, какво ли не му минава на човек през ума, когато има прекалено много свободно време! — пише Нушич в „Странички“ (размишленията му в затвора в Пожаревац) и продължава — Като министър на просвещението и вероизповеданията преди всичко бих изгонил много учители от служба, после мнозина бих преместил, а след това бих учредил много комисии, които да преглеждат в училищата например сюнгерите, прозорците и други такива неща. Ще забраня на учителките да се омъжват, понеже това е неморално за децата; ще забраня на учителите да се занимават с политика, защото това създава неудобство на околийските началници; ще забраня на поповете да бъдат едновременно и учители, защото така се объркват вярата и науката, а в подобни случаи винаги стават нередни неща. Ще издам и най-строг закон за съденето и бракоразводните съдилища (например, който се жени два пъти, да бъде смятан за невменяем). Изобщо в просветния сектор бих направил големи реформи.“
По повод изложбата на български карикатуристи в Белград, на която Бранислав Нушич не успява да присъства, той пише поздравително писмо на Александър Божинов, в което описва възможността за културно сближаване на сръбския и българския народи:
„Сатирата, в картини или думи, трябва да се мери с една по-значителна мярка: тя е белег, който показва до каква степен в дадена среда е развито чувството за културен възход; белег, който показва колко километра е напреднал в своя път примитивният човек в своето приближаване до културния човек. Значи изводът, който ще направим за днешната изложба, е едновременно и потвърждение на неоспоримия факт, че братството между нашите два народа може да се основе здраво единствено ако се тръгне по пътя на духовното опознаване и на тази основа се изгради общата култура. Вечна слава на писателя!“
Трима из една душа
„Всяко време и всяко поколение има свои любими герои — пише за Бранислав Нушич преводачът на неговата „Автобиография“ Боян Ничев — Между тях големите хумористи, майсторите на смеха и шегата понякога придобиват легендарна известност. Преди да стане всепризнат писател, Нушич е бил именно такъв народен любимец. С весело чувство за артистична лекота и с вътрешна горчива себеирония се движи той в живота — подигравателен и язвителен към пороците на людете, тъжен от тяхната непоправимост и безкрайно добър към самите тях. Много истини е казал Нушич за хората, за техния живот, за страстите и пороците, за амбициите и разочарованията им. И всичко като на шега, като между другото.“
Биографията на личността е само повод да бъдат разобличени героите на Бранислав Нушич, съвсем непринудено, в една самобитна сатирико-хумористична проза, която ще се превърне в образец за много други балкански писатели. Всички институции и стълбове на обществото — училището, черквата, казармата, държавата с нейната бюрокрация, затворът, бракът с неговото лицемерие, минават пред очите на читателя като на филмова лента. В една от съхранените радио версии в звуковите архиви на Българското национално радио (БНР) е запазен драматизираният откъс от „Урок по география“. Светослав Пеев (учителят) разяснява с по няколко шамара затъмнението на ученика Нушич (в ролята е Апостол Карамитев) и неговите съученици:
Хуморът на Нушич не е насочен срещу героите в неговите пиеси, разкази, фейлетони и книги, а към обществените причини, които са ги създали такива. Както стремежът на „Госпожа Министершата“ да смени зетя си, със същата лекота, с която е заменила здравия си зъб със златен, е абсурден и безнравствен. Такава е и нейната смешна безпомощност, която увенчава „усилията ѝ“ да се впише в аристократичното общество. Чудесното изпълнение на Стоянка Мутафова като Живка Попович и Илия Добрев в ролята на г-н Нинкович ни представят салонните нрави от онази епоха, в запис от 1986 година:
Под перото на Бранислав Нушич, в края на живота му, оживява сатиричният свят на „Белград някога и сега“, „Мистър Долар“, „Покойникът“ и Д-р“, за която говори актьорът Любен Желязков. В откъс от пиесата с режисьор Петко Атанасов, поставена в Народния театър, той играе и ролята на д-р Живота Цвийович, а Невена Буюклиева е неговата съпруга Мара Цвийович:
А Нушич сякаш ни казва: „Ето ги, вижте ги, какво да ги правя, при най-доброто ми отношение към тях те си остават такива…“ За да се стигне до тържествената сесия на Сръбската кралска академия на науките на 28 ноември 1933 година, когато Бранислав Нушич е обявен за пълноправен член на институцията. Представяйки Нушич на Академията, литературният критик академик Богдан Попович се объща към писателя с думите:
„Господин академик, вашите трудове се четат повече от четиридесет години. Те се четат от всички и във всички слоеве на нашето общество и във всички краища на страната ни. И не само това. Има ценности, които не познават национални граници. И вашата писателска дарба потвърждава тази мисъл. Вашите многобройни разкази и повести, Вашата хумористична автобиография, Вашето чудесно описание на нашата национална трагедия, след това Вашите пиеси, в които добре познатият Ви сатиричен дар успя да провокира и разплете толкова много комични ситуации — всичко това е известно на нас и целия свят и всичко това направи Бранислав Нушич — разказвач, хуморист и драматург, смятан от всички за най-популярния сръбски писател. С огромно удоволствие Ви обявявам за пълноправен член на Сръбската кралска академия.“
А в „Божествена комедия“ Бранислав Нушич сякаш се шегува със собствената си смърт: „Издъхнах към седем часа сутринта, а към седем и половина около мене вече се бяха събрали пет-шест комшийски баби, всяка със стръкче босилек в костеливата си ръка. Търговецът Петрович, моят дългогодишен кредитор, беше първият мъжки представител, който дойде да изрази своето съчувствие към жена ми, но като видя, че ще има повече полза да изрази съжаление към себе си, се изкашля богобоязливо и отиде в канцеларията ми да види как стои въпросът с моята заплата.“
И никой по-добре от него самия не може да напише собствената си епитафия — димите, с които започва прочутата „Автобиография“:
„Трима из една душа поехме пътя си в живота още от първия миг след моето раждане. .. Пътищата ни бяха различни. оня, който се роди от първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света… Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки несгоди и грохна… Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа… Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се…“