Жан-Филип Рамо е един от най-значимите композитори на късния барок във френската музикална история. На 39-годишна възраст той все още не е композирал около девет десети от музиката, с която ще бъде запомнен, и не е публикувал теоретичните си трудове, които ще променят научната основа на класическата музика. Наречен от Волтер „героят на шестнайсетините“ Рамо изумява и омагьосва френската публика през XVIII век. Днес той е световноизвестен с пиесите си за клавесин, оперите си и с редица творби в други театрални жанрове, но в края на своя живот в Париж е познат като музикален теоретик. Защо обаче не постига обществено признание за своя композиторски талант, което заслужава приживе?
Нотите преди буквите
Рамо всъщност е пример за класически късно съзрял талант. Баща му Жан свири на орган в продължение на 42 години в различни църкви в Дижон. Той силно се надява един ден да види сина си на на адвокатската скамейка, а не на пейката на органиста. Тези надежди обаче твърде скоро са попарени от плачевното представяне на Рамо в училище. Привлечен от красотата на църковната музика малкият му син първо научава нотите, а не буквите.
В своите юношески години той се влюбва в млада вдовица, която се смее на грешния правопис в писмата му до нея. Въпреки усилията, които Рамо полага, за да усъвършенства езика си, той не постига трайно подобрение, ако се съди по по-късните му теоретични трудове. Едва 18-годишен решава да продължи своите занимания с музика и заминава за Милано, Италия. На следващата година получава и първото от поредица назначения като органист в различни градове на централна Франция: Авиньон, Клермон, Дижон и Лион.
Следващите 30 години той прекарва в анонимността на френската провинция, където заема последователно длъжноста органист в различни църкви. През това време композира само един неголям том с пиеси за клавесин, в които проличава благоприятното влияние на Луи Маршан (известен органист-клавесинист), на чиито изпълнения Рамо се възхищава. Създава и няколко „багатели“ (кратки музикални пиеси), както и някои вокални произведения: мотети, кантати и „пиянски песни“, както той сам ги описва. Неговата изпълнителска дарба впечатлява с „толкова деликатност, блясък, сила и хармония, че може да събуди в душите на събралите се в църквата всички чувства, които пожелае.“
Докато свири като църковен органист Рамо продължава да изучава основите на хармонията и дори се осмелява да атакува традиционната теория. Според него „…древните основават правилата на хармонията върху мелодията, вместо да поставят за изучаване първо хармонията.“ Неговите търсения са интуитивно базирани върху поредицата от естествени обертонове, чрез които Рамо достига до система за хармонията, която е в основата на повечето учебници по хармония, издавани през XX век.
Две години след пристигането си в Париж Рамо издава „Трактат за хармонията“ (Traité de l’harmonie, 1722). В този епохален том, съдържащ 450 страници, Рамо развива своите теории за формирането на акордите, които са в основата на преподаването на хармония оттогава до наши дни.
Галантният Париж
Парижкият културен живот стимулира творческия подем на Рамо и само две години след издаването на „Трактата за хармонията“ той публикува „Пиеси за клавесин, с метод за свирене“ (Pièces de clavecin avec une méthode sur la mécanique des doigts). Книгата бързо намира своите последователи, получава значително по-голям успех от първия му труд и се превръща в модерен самоучител за клавесин. В следващите няколко години Рамо получава и първите си поръчки за театрална музика, които посяват семената на неговото бъдещо развитие като драматичен композитор. На 42-годишна възраст той се жени за 19-годишна певица, която участва в няколко от неговите опери и с която имат четири деца.
По това време той попада под опеката на един от най-големите музикални покровители във Франция — Александър „Богаташът“ Пуплинер, който е и един от най-богатите хора в страната. В следващите 22 години Рамо ръководи частния оркестър на Пуплинер и преподава музика на съпругата на кралския финансист. В двора на замъка на Пуплинер в Паси Рамо за първи път поставя операта си „Иполит и Ариция“. За нея водещият френски оперен композитор в периода между Жан-Батист Люли и Жан-Филип Рамо, Андре Кампра отбелязва: „В тази опера има достатъчно музика, за да бъдат направени още десет като нея. Този човек ще засенчи всички ни.“
Сред първите слушатели на това изпълнение на „Иполит и Ариция“ е и великият Волтер, който се шегува, че Рамо „е човек, който има нещастието задълбочено да познава музиката на Лули“. Волтер е една от причините за последващата слава на Рамо като оперен композитор. През 1732 година той създава тематичната основа на първата опера на Рамо „Самсон“. Тя обаче не е поставяна никога, поради протеста на Църквата срещу използването на библейски сюжет в оперния театър. Сътрудничеството между Волтер, като либретист и Рамо като композитор и диригент продължава в две закачливи придворни балет-опери: „Принцесата на Навара“ и „Храмът на славата“, които се изпълняват в двореца Версай. В последствие първата опера е съкратена и преработен от Жан-Жак Русо и се играе под името „Тържествата на Рамире“.
За тези, които са слушали оперите на Жан-Батист Люли, сложната оркестрацията на Рамо, интензивността на неговите акомпанирани речитативи, богатото и често дисонантно разнообразие от изградените хармонии са озадачаващи. Самият Рамо обаче изразява възхищението си от своя предшественик в предговора към операта-балет „Галантните Индии“ (Les Indes galantes), където възхвалява „очарователната декламация и красивите обрати на фразата в речитатива на великия Лули“ и заявява, че се е опитвал да го имитира, макар и не като „сервилен преписвач“.
Написаната през 1733 година опера се изпълнява и до днес, а нейната премиера пред българска публика е през 1965 година. В Златния фонд на Българското национално радио (БНР) е съхранен документален запис от изпълнението на хора и оркестъра на Софийската народна опера с диригент Михаил Ангелов.
За тази първа премиера на опера от Рамо в България, пред Цветана Тончева от програма „Христо Ботев“ на БНР, говори и оперният изпълнител и педагог проф. Павел Герджиков. Той подчертава високата оценка на художествената интерпретация, която „Ревю мюзикал” дава на премиерната постановка.
Предпремиерно, в ноемврийският брой 47 на седмичника, вестник „Народна култура“, Петър Щабеков представя „операта, която запленява с еднаква сила окото, ухото и духа“:
„Галантни Индии“ е една оригинална по замисъл и изпълнение творба. Нейната същност не се състои в колоритната ѝ екзотика, а в безобидната, дълбоко човечна критика на моралните устои на „галантното“ европейско общество. Успехът на това произведение през август 1735 година в Париж му осигурява един безпрецедентно дълъг и интензивен сценичен живот. Творбата е поставяна в продължение на 38 години, след което изпада в забвение. Близо 80 години по-късно парижката „Гранд опера“ възстановява в репертоара си постановката. Заслугата за първото представяне на тази забележителна творба на Жан-Филип Рамо извън пределите на Франция се пада на колективите на Софийската народна опера.“
Съдържанието на оперите на Рамо — произведения с богати драматични контрасти, брилянтни оркестрови секции и най-вече проникваща чувствена меланхолия, съчетана с вяли пасторални въздишки, го поставят в друг, различен свят — света на рококо на Луи XV. На него Клод Дебюси посвещава пиесата „В памет на Рамо“ из клавирния цикъл „Образи“, изпълнена през 1989 година от пианистката Анжела Тошева.