10 януари 1997 година е една противоречива дата в съвременната българска история, която бележи началото на тежка политическа и икономическа криза, от която страната ни дълго ще се възстановява.

Преди обаче да се стигне до оставката на правителството на Жан Виденов на 21 декември 1996 година, в първия ден на извънредния 42-ри конгрес на Българската социалистическа партия (БСП), има редица политически и икономически предпоставки, които тласкат страната в тази посока при няколко последователни предходни правителства.

След като вътрешната политика, която започва правителството на Филип Димитров, е силно критикувана и поисканият вот на доверие е неуспешен, в края на 1992 година правителството на Любен Беров поема управлението на страната, с мандата на Движението за права и свободи (ДПС). До предсрочното прекратяване на мандата на това правителство през септември 1994 година, то не успява да стабилизира политическия и икономически живот в страната. Служебният кабинет на Ренета Инджова се опитва да овладее инфлацията и обезценяването на лева до провеждането на редовните парламентарни избори през декември 1994 година. След убедителната победа на БСП (с 43,4%) е съставено правителство начело с Жан Виденов.

„Виденовата зима“ на 1996 година

Добилата популярност фраза „Виденова зима“ всъщност обобщава почти едногодишен период (от януари 1996 до началото на 1997 година), в който процесите навлизат в необратима инфлационна спирала, съдържаща в себе си политическите и икономическите предпоставки на последвалата криза. На практика правителството замразява приватизационния процес, продължава държавното субсидиране на големите промишлени предприятия, а те в същото време не обслужват банковите си кредити, което води до фалита на 15 банки. Финансовите спекулации (от т.нар. финансови пирамиди), високият лихвен процент и заниженият контрол над търговските банки, които раздават милони и произвеждат т.нар. кредитни милионери, както и хиперинфлацията (от 310% до 438% само за няколко месеца в началото на 1997 година) изкривяват вътрешно-икономическия и финансов пазар.

В този период изтича и договорената от правителството на Филип Димитров отсрочка за отлагане на погасяването на лихвите по външния дълг на България. Правителството на Жан Виденов не успява да договори нова отсрочка, което поставя страната в невъзможност да продължи плащанията по дълга, което води до спад в кредитния рейтинг на страната и е начало на финансовата ѝ дестабилизация. В следствие на отказа (поради липсата на структурни реформи) от страна на Световната банка и Международния валутен фонд за финансово подпомагане на правителството, се стопява и валутният резерв на страната. Прекратен е и социалният диалог (между правителството, работодателите и синдикатите), избухва „зърнената криза“ (изнася се и се продава повече зърно от необходимото за производство на хляб в страната), а България изпада в икономически колапс.

Конфедерацията на труда „Подкрепа“ организира протестно шествие с искане за предсрочни парламентарни избори.

„Погромът“ над Парламента

„При тази макроикономическа политика, която провеждаха Министерството на финансите и Българската народна банка, хиперинфлацията беше неизбежна. Тя доведе и до последвалата парламентарна криза и предсрочните избори”, спомня си проф. Ганчо Ганчев, зам. министър на икономиката в периода 1995-1997 година.

На 3 януари мнозинството (на БСП) в Парламента отхвърля „Декларацията за национално спасение“ от „националната катастрофа“, предложена от Съюза на демократичните сили (СДС). В дългите часове на 10 и 11 януари 1997 година, когато опозицията и управляващите отново преговарят в сградата на Народното събрание, обявената от опозицията национална политическа стачка и гражданско неподчинение прерастват в протестно шествие пред Народното събрание, което скоро е обкръжено от хиляди недоволни граждани. В документалните си записи репортерите на Българското национално радио (БНР) са съхранили реакциите на протестиращите, думите на директора на СДВР Красимир Петров, полицаи и войници, които описват по различен начин събитията от 10-и и ранните часове на 11 януари 1997 година, пред и вътре в Парламента.

„Зад кордона от полицаи, които охраняваха Народното събрание, имаше една група от хора, които разбиваха вратите на Парламента. Това не беше действие на всички протестиращи. Един от тази група, която видяхме след това на кадрите по телевизията, по-рано същата вечер, го видях да слиза пиян от едно такси пред Народното събрание“, допълва картината на протеста социологът Антоний Гълъбов.

Реакцията на опозицията, с гласовете на Иван Костов и избрания за президент Петър Стоянов, както и на вътрешния министър Николай Добрев и председателя на парламентарната група на БСП Красимир Премянов, допълват парламентарната картина.

Няколко дни по-късно вътрешният министър Николай Добрев заявява пред Велислава Дърева от вестник „Дума“:

„Погромът над парламента беше един криминален, терористичен акт. Обективно натрупаното социално недоволство беше използвано от опозицията за отстраняване на БСП от властта чрез подстрекаването на действия с непредсказуеми последствия. СДС не предлагаше реална икономическа алтернатива, а чрез уличния натиск и силови действия се стремеше самоцелно към властта… Абсурдно е 10 януари да се определя като „народна революция“, като събитие, в което България за първи път сама е градила своите съдбини. По каноните на западната демокрация всяко насилие с политически подбуди се определя като терористичен акт. Политическите лидери на 10 януари са наясно с това и затова сега бягат от отговорността, която носят за погрома.“

След пристигането си от чужбина, президентът Желю Желев отказва да връчи мандат за съставяне на правителство на Българската социалистическа партия (БСП) и заявява:

„Аз поддържам протестите на гражданите, които излизат по улиците на българските градове, след като са докарани до това свръхмизерно и унизително положение те трябва да протестират. С което доказват, че са граждани, че са хора с достойнство. Не одобрявам насилието и рушенето – то не служи на демокрацията. Призовавам към ред и законност. При тази обстановка, аз утре няма да връча мандат (на БСП) за съставяне на ново правителство. Свиквам Консултативния съвет за национална сигурност.”

Според депутата от БСП, юриста Мариела Митева протестите и вандалските прояви на протестиращите са ръководени от опозицията:

Два дни по-късно е назначено служебното правителство на Стефан Софиянски (дотогава кмет на София). Политическите сили подписват споразумение за запазване на социалния мир и е обявена датата на предсрочните парламентарни избори – 19 април 1997 година. Въвеждането на валутен борд в България е първото решение на служебния кабинет, заедно с подаването на молбата за членство на България в НАТО.