Проф. Симеон Хаджикосев (7 март 1941 – 29 декември 2020) е личност твърде многостранна и същевременно безкрайно монолитна – авторитетен учен и университетски преподавател, проникновен изследовател и тълкувател на поетиката на западноевропейския модернизъм и българския символизъм, литературен историк, критик, писател и преводач.
Роден е в София и завършва с отличие българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1965 година. Тогава започва и неговият академичен път – от стажант-асистент до доктор на филологическите науки (1990) и професор по антична и западноевропейска литература (от 1991 година).
Като млад пише стихове, а първото му публикувано стихотворение е в списание „Родна реч“ през 1957 година. Поетичната му кариера обаче приключва с 20-ина стихотворения, отпечатани до 23-годишната му възраст. С критика започва да се занимава почти случайно. Преподавателят му Йордан Цонев, който е главен редактор на вестник „Софийски университет“, го кани да стане член на редколегията. Във вестника остава в продължение на шест години, като последните три (1969-1972) е негов главен редактор. Впоследствие пише рецензии за десетки книги. „В началото на 70-те бях известен млад критик. Блазнеше ме мисълта да бъда авторитетен съдник, чиято тежка дума да определя съдбата на една или друга книга“, казва професорът, който до края на осемдесетте години на миналия век е сред най-активните представители на оперативната литературна критика у нас.
Радетел на честната и нелицеприятна критика, откровеното мнение често му носи неприятности, особено след като критикува „свещените крави“ в литературата. Веднъж дори една такава рецензия за малко да провали кариерата му. Парливата статия е посветена на „Лавина“ от Блага Димитрова. Хаджикосев не харесва стилистиката на романа, която определя като спъната и тромава, и написва статия за „Литературен фронт“. Критичният текст е използван по твърде нетактичен начин при отбелязване на юбилея на поетесата през 1972 година от нейни недоброжелатели. „Скандалът бе оглушителен – спомня си професорът. – Но не съжалявам за това, което съм написал, а заради това, че поради своята младост и неопитност станах лесна плячка на литературните разбойници, които чисто и просто ме употребиха за свои цели.“ Доцентурата му е забавена с 4 години, но много по-късно, при лична среща с Блага Димитрова, тя признава: „Романът и на мен не ми хареса.“
С годините Симеон Хаджикосев се утвърждава като авторитетен специалист по западноевропейска литература, а в българското литературознание е най-изявеният компаративист, който с вещина разкрива сходствата и различията както между автори и произведения в родната литература, така и между творци от различни страни и епохи. Характерна за неговия стил е понятийно-терминологичната прецизност. В годините на тоталитаризма той е един от първите литературни изследователи, които реабилитират българския символизъм в лицето на Яворов, Дебелянов, Траянов и Лилиев. Учен със завидна хуманитарна ерудиция, той е желан гост и събеседник по разнообразни теми, като например отбелязването на 400-годишнината от публикуването на романа „Дон Кихот“ през 2005 година. В интервю за Националното радио говори за модерността на творбата, която определя като „Библия на модерната култура“.
Макар и познат като личност с многостранни интереси професорът неведнъж подчертава, че единствената му неутолима страст е четенето. А фактът, че е полиглот и ползва близо 30 езика, често превръща тази отдаденост и в интелектуално приключение. „Чета в оригинал и превод разнообразни неща. Всеки божи ден чета на старогръцки избрани откъси от Четвероевангелието.“ Превежда художествена литература от английски, галисийски, испански, португалски, провансалски, фински и френски. Съставител и преводач е на антология на португалската класическа поезия и антология на провансалската лирика.
Симеон Хаджикосев е автор на повече от 40 книги, плод на задълбочена изследователска дейност в продължение на десетилетия. Сред тях са неговите мемоари „Записки на конформиста“, „Записки на вътрешния емигрант“ и „Което е било и ще бъде“, в които като в огледало е представена епохата от преломния 9 септември 1944 година до драматичните промени през 90-те години на XX век – увлекателен и откровен разказ за времето с неговите светлини и сенки, възходи и падения, грешки и заблуди. Монографията му „Романът – що е то?“ е първото по рода си българско изследване върху теорията и възникването на този жанр, като проследява развитието му от античните романи през рицарските, ренесансовите, просвещенските, готическите до реалистичните, модернистичните и постмодерните романи. Оригинални са и редица негови постановки за същността на класицизма, романтизма, реализма, символизма и дедаизма като литературни направления.
Безспорен венец на дългогодишните му изследвания на западноевропейската литература е едноименната поредица, която е без аналог не само в българското, но и в европейското литературознание. „Западноевропейска литература“ е индивидуален проект, в който са осмислени динамиката и тенденциите в културата, живота и изкуството в Западна Европа в продължение на цели 20 века – от късната Античност, през Средновековието до началото на Първата световна война. Този капитален труд се отличава с богата фактологичност в изключително широк културен контекст, с интердисциплинарност и с включване на хиляди стихове от западноевропейската литература, които Хаджикосев превежда за първи път на български език. Любопитен, но и доста показателен е фактът, че при създаването на своите творби професорът никога не е разчитал на съвременна техника. „Не ползвам компютър. Той е в главата ми. Работя на стара печатна машина Ерика от 1936 година. Пиша така, че след това текстът направо да отиде на коректура. Хиляди страници на прима виста“, онагледява творческия процес Хаджикосев. И е убеден, че тези 13 тома са делото на живота му, неговата мисия.
За „своята Западноевропейска литература“ професорът говори и в последния запазен в Българското национално радио разговор от 2018 година.
В свое интервю от 2001 година Симеон Хаджикосев споделя: „С чиста съвест мога да заявя, че върховна повеля за мен е била идеята да бъда винаги равен на самия себе си, т.е. да не изменя на идентичността си. Мисля, че успях: не изневерих на любовта към литературата, на идеите, които съм прегърнал още като младеж, на жената, на която предложих ръката си, за да крачим заедно по житейските стръмнини. Тези житейски победи са трудни, те обричат на самота. Но не се оплаквам от самотата, защото сега разбирам, че от нея човек черпи духовна енергия, за да устоява на житейските превратности.“