„Дори когато вървя по улиците, пак пея или поне тананикам, така че никога не се разделям с пеенето”, казва певицата, чието име се свързва с първите прояви на българското естрадно изкуство.
Баща ѝ е руски емигрант с дворянско потекло – от Воронеж, а майка ѝ е българка. Ирина Чмихова (5 април 1930 – 15 февруари 2020) се ражда и израства в Пловдив в дом, в който цари бохемски дух – винаги има гости, които пеят, танцуват. В запис от 2015 година тя разказва за детството и близките си:

Бащата е душата на компанията – свири прекрасно на китара и пиано. Гласът е наследила от майка си – певица и артистка. „Като дете бях спортистка, танцувах много и мечтаех да стана балерина, но влечението ми към театъра се оказа по-силно”, разказва дъщерята. Живее и учи в Казанлък, където завършва гимназия. Тук проявява за първи път интересите си към изкуството: играе в художествените колективи при читалище „Искра”, изпълнява малки песнички, участва в сценки. През 1949 г. я приемат във Висшето театрално училище (днешния НАТФИЗ). Ирина Чмихова си спомня творческия път и житейските срещи с „добрите хора“ – запис 2015 година:

Заедно с Любомир Кабакчиев, Йордан Матев, Люба Алексиева са в класа на големия актьор и режисьор проф. Кръстьо Мирски. След това, за кратко, работи като актриса по разпределение в Димитровградския театър. Играе в „Сън в лятна нощ” и „Дванадесета нощ” на Шекспир, във „Викат ви от Таймир” на Константин Исаев и Александър Галич, в „Семейство” на Мария Симова, в „Службогонци” на Иван Вазов и други. В някои пиеси се проявява и като певица. Колегите ценят музикалността ѝ я амбицират да се яви на Първото общобългарско състезание за естрадни изпълнители в Зала „България” през 1954 г. На него не получава награда, но е забелязана. Предлагат ѝ работа в Държавната концертна дирекция, където ръководи изявите на всички изпълнители и артисти. Второто общобългарско състезание за певци на естрадата, година по-късно, ѝ носи първо място и начало на концертната ѝ дейност.

Ирина Чмихова е сред първите, които поставят основите на бъдещия Естраден факултет на Държавната музикална академия. Там преподава 25 години, заедно със своя корепетитор, пианиста Евгений Комаров, както и с пианистката Цветана Възвъзова. Обучава предимно млади изпълнители на естрадни песни. Голяма част от учениците ѝ са сред звездите на популярната ни музика – Мими Иванова, Маргарита Хранова, Мустафа Чаушев, Петър Чернев, Йордан Марчинков, Камелия Тодорова, Диана Дафова, Етиен Леви, Нели Рангелова и много други.

През 1955 г. записва в Радиото песента на Панайот Бояджиев „Тригодишна мъка” (по-популярна като „Синьото елече”). Това е и един от първите най-големи хитове в българската естрада. През 50-те години тази песен се върти едва ли не нон-стоп по Българското национално радио. Преди нея Чмихова е известна като „царица на руския романс”. Репертоарът ѝ се състои от руски шлагери и руски цигански романси.

През изпълнителските си години Ирина Чмихова е навред сред почитателите на песента, слушат я в захлас и войници по граничните поделения, и работници на националните строежи, бригадири, в концертни зали и читалища и навсякъде, където я очакват заради изкуството ѝ. Концертните ѝ изяви в периода 1954 – 1970 г. преминават с огромен успех както у нас, така и в чужбина. Запомнящи са концертите ѝ в Чехословакия, Румъния, Австрия, Белгия, Полша, особено в бившия Съветски съюз, където я смятат за яление. Белгийски вестник я сравнява с Едит Пиаф: „Нейната музикална и артистична фигура е толкова солидна! Надарена с ясен глас, с приятен тембър, тя представя песните си с жар и изтънченост, изживява ги точно така, както Едит Пиаф, но с друг тембър.” А българските музиколози смятат, че „тя е артистка със сърце, с неподправена простота и правдиво чувство за мярка – това са най-големите ѝ преимущества, които я правят толкова добра изпълнителка.” В репертоара си има над 200 песни  и шлагери, някои от тях представяни на седем езика: български, руски, немски, италиански, испански, френски, английски. Нейни хитове са „Гренада”, „Капитан”, „Ханум”, „Ти пак си мой”, „Пълнолуние”, „Тригодишна мъка” и други. Музика за нея пишат Йосиф Цанков, Борис Карадимчев, Ангел Заберски-баща, Георги Тимев, а песните ѝ  „Арлекино” и „Само тази нощ” са композирани от Емил Димитров. Чмихова участва с различни състави и оркестри,  като „Стакато” с ръководител Развигор Попов, с оркестрите на Александър Събев, „София” и най-вече„Балкантон”, със „Студио 5” с Божан Хаджиев – китариста на Вили Казасян, също с Естрадния оркестър на българското радио и телевизия, дирижиран от Вили Казасян.
Тайната на нейния успех се крие в богатата емоционалност, с която е надарена, в грижливото отношение към всяка песен, към всеки тон, без дори да е учила вокална постановка. Работи над всеки звук, ударение, пауза.

Последният  концерт на Ирина Чмихова е през 1990 г. в Националния дворец на културата, когато отвън шуми митинг на СДС. Дълги години певицата живее с чувството, че е напълно забравена, въпреки спорадичните си срещи с публиката в Дома на българо-съветската дружба. „Не съм от хората, които нахалстват. Не умея  да напомням за себе си. Да търся ангажименти и да се самопредлагам. Не мога да се моля!”– признава болката си тя. И въпреки твърдението „аз съм възпитана да не съжалявам за нищо”, до края на живота си не забравя театралната сцена. А отношението ѝ към песните е като към децата – няма любима, всяка се ражда с мъка и любов.