Едва ли има ценител на операта, който да не е чувал за впечатляващата театрална култура на неговите постановки. Можем да добавим, че няма и певец от това време, който да не е учил при този изключително ерудиран творец. Един от най-изявените български оперни режисьори Михаил Хаджимишев (19 юни 1914 – 27 декември 1987) е роден в семейството на американка и български дипломат. Израства с музиката – бащата свири на цигулка, майката на пиано. Младият Михаил също взема уроци по пиано при Елена Янкова Колтоновска, а по-късно и по пеене при Михаил Попов. По настояване на баща си следва право в Париж, за да продължи дипломатическата традиция, но тайно завършва и 3-годишния курс на Скола Канторум, като ученик по теория на Венсан Денди и пеене на Дюпре.
Тук ще отбележим един интересен факт от неговата биография. След завръщането си в България като млад юрист, владеещ четири чужди езика, Михаил Хаджимишев работи във Външно министерство. През 1937 г. в Радио София започват да се излъчват предавания за чужбина освен на есперанто, още на немски, френски, английски и италиански. По думите на Петър Увалиев, съхранени в Златния фонд на БНР, Михаил Хаджимишев „е първият, който заговори на английски.” Така до 1944 г. бъдещият оперен режисьор всяка седмица чете предаванията на английски език, които излъчва Радиото. Ето какво разказва журналистът в спомените си:
Въпреки това младият Хаджимишев е привлечен от оперната, а не от политическата (или журналистическа) сцена. През 1947 година, след едва 3-годишен дипломатически стаж в Белград, отказва назначение в Лондон. Малко преди да започне подмяната на дипломатите от „старата България“, които по негово предвиждане са обречени или на емиграция, или на уволнение, Михаил Хаджимишев постъпва в Софийската народна опера. Година по-късно дебютира като режисьор с операта „Момчил“ от Любомир Пипков по либрето на Христо Радевски. Така започва желаната от него и продължила повече от 40 години кариера на оперен режисьор, педагог и преводач на оперни либрета. През тези години той режисира осемдесет и пет спектакъла, от които двадесет и два са на сцената на Софийската народна опера. В страната гастролира на сцените на Русенската, Варненската, Пловдивската, Старозагорската, Плевенската, Врачанската, Сливенската, Ямболската и Благоевградската опери, където осъществява тридесет и три постановки.
През творческия си живот Хаджимишев се чувства дълбоко свързан не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица премиери на опери от Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Веселин Стоянов, Марин Големинов, Константин Илиев, Димитър Сагаев и други наши големи автори. Чуйте кратък запис от негово интервю по повод поставянето на операта „Хитър Петър“ от Веселин Стоянов:
Още в средата на 60-те години на миналия век, в разгара на Студената война, на сцената на Софийската опера за първи път звучи музиката на Бенджамен Бритън – операта „Питър Граймз“, а след него идва и международната кариера на Михаил Хаджимишев. Режисьорът участва в реализирането на оперни спектакли в Белгия, Ирландия, Великобритания, Франция, Холандия, Малта, САЩ, Аржентина… Въпреки високата оценка, която получава за работата си в чужбина, Хаджимишев винаги е твърдял, че поставя България на първо място, затова и не приема възможността да емигрира. В края на кариерата си работи в Швейцария в оперните театри в Бил и Фрайбург, където след генералната репетиция на последната си постановка на „Така правят всички” от Моцарт на 27 декември 1987 приключва земния си път. Още щрихи към личността на режисьора добавя неговият син:
Твърдят, че в речника на Михаил Хаджимишев рядко е присъствала думичката „моето“ – „моето отношение“, „моята идея“, „моето разбиране“. Вместо нея често използва „нашата работа“ (и тя включва предания му сътворец и спътник в живота художничката сценограф Ана Хаджимишева), или „така го искал композиторът“, „правдивост трябва и уважение към композитора и неговото време“. И още – с разбиране за актьорското изкуство на оперния изпълнител, винаги се е стремял да му даде самочувствие и свобода. Решава спектаклите си в духа на реалистичния психологически театър, винаги верен на автора. Затова за мнозина и до днес остава творец, неизменно потребен в оперната ни култура.