През 1947 година Георги Каназирски-Верин пише в книгата си „София преди 50 години“:
„Старите софийски жители-кореняци бяха добряци и наивни и не обичаха усложненията в живота. През време на петвековното робство, когато турският език беше официален из цяла България, в София и околността й се е говорило само български. И най-старите софиянци не са знаели ни дума турска, напротив — те са заставяли турските чиновници да учат български, за да могат да се разберат с „раята“. Тяхната упоритост беше пословична. Спомням си една карикатура поместена в Шангова „Поща“ по времето, когато бидоха пуснати за пръв път трамваите: Откъм булевард Дондуков се е задала една трамвайна каруца, а срещу нея на самите релси се е спряла волска кола, коларят е пред воловете и е облегнат на ока. Трамваят е спрял и ватманът с отчаяни жестове кани коларя да се отмести от релсите, за да може да мине.
— Маани се от пътьо! — вика ватманът.
— Па оти да се махнем я, отмести се ти! — отговаря спокойно коларят.“
След Освобождението на България, по предложение на проф. Марин Дринов, София е обявена за столица на 22 март (стар стил) или 3 април (нов стил) след единодушното гласуване от депутатите в Учредителното събрание във Велико Търново на 10 февруари-16 април 1879 година. В мотивите към предложението са подчертани географското разположение и потенциала за икономически растеж на града. По време на дебатите в Учредителното събрание Драган Цанков казва: „Ние имаме две столици — Търново – историческа, и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденцията на княза, а в Търново да става коронацията на княза”.
По това време в новата ни столица има 11 694 жители, 2 училища, 10 хана, 120 дюкяна и 3306 къщи. При първото официално преброяване на столичани през 1880 година жителите на София са 20 856. Гербът на столицата е одобрен на 29 март 1900 година от Софийското градско общинско управление и е създаден по проекта на художника Харалампи Тачев, по повод участието на България в Световното изложение в Париж. На 24 април е утвърден с Указ 115 на княз Фердинанд, а през следващата година е добавен девизът на столицата „Расте, но не старее“.
Когато в 1899 година писателят Кирил Христов пристига в София, своите впечатления от 20-годишната ни млада столица той разказва на страниците на своята книга „Затрупана София”. През 1982 година актьорът Борис Арабов прочита за слушателите на Българското национално радио (БНР) част от тези първи впечатления:
Столицата преди 100, преди 50 години
Цели 115 години ни делят от момента, когато „жителите на столицата се събирали в Ючбунар, за да видят дали ще дойде краят на света във връзка с преминаването на Халеевата комета през 1910 година“, пише в книгата си „София и софиянци — 1878-1944“ Георги Георгиев.
В началото на века хората още не са могли да се начудят на автомобила — първият бил тържествено показан през 1896 година и засегнатите от конкуренцията му файтонджии разпространили слуха, че вътре в каросерията има скрит кон, посредством който се движи колата.
Едва през 1910 година някои по-заможни граждани се снабдили с грамофони и канели гости, за да се насладят на това нечувано изобретение. Имало само две кина — „Модерен театър“ и „Одеон“. Радиото постепенно навлизало в бита на хората и най-търсените заради музикалните предавания станции били Виена и Будапеща. Всъщност само те можели да се чуят със задоволително качество сред невъобразимото пращене, което се разнасяло от първите радиоапарати. 19 години по-късно в столицата излъчванията на първото „Родно радио“ „събираше пред радиоапаратите хората за своите кратки предавания“, разказва през 1990 година спомените си Драган Тенев:
Ако си представим, че се разхождаме по това време в централната (тогава) част на София — улица „Леге“ вече се е оформила като търговски център, а столицата била изпълнена с магазини и магазинчета и всичко в тях — „последна мода“ и, разбира се, европейска стока. И тук наблизо в страниците на мемоарната книга на Константин Константинов „Път през годините” се появява столичната интелигенция, описана от автора като картина, разположена на витрините на кафене „България“. Записът с гласа на актьора Сава Хашъмов е съхранен във звуковия архив на БНР през 1985 година:
Постепенно „стара София изчезва, за да отстъпи мястото си на една нова модерна и благоустроена столица, пише Георги Каназирски-Верин:
„От турска паланка, каквато беше София при освобождението на България, днес няма никакъв помен. Физиономията на нашата столица се измени на три пъти. София се строеше с усилен темп и днес големи многоетажни сгради покриват старите мегданлъци и местата на старите къщи, пълни със спомени за първите години след нашето освобождение. Че старото трябва да отстъпи място на новото, това е естествен закон, но когато един град събаря старото, за да построи новото, добре би било, ако чрез снимки, скици и описания се запазваха документи за това, що изчезва. Така, идващото поколение ще може да види как е растяла София и как е тя строена.“
В 1911 година женските дружества в София и Народният етнографски музей организират изложбата „Българката в Прага“. Събрани и показани са костюми, носии, предмети от бита, българска бродерия. Ст. Л. Костов е уредник на музея съпровождал изложбата в Прага, а след завръщането си пише статия за нея, в която описва отварянето на страната ни и представянето ѝ в Европа:
„У нас новата европейска култура още не е успяла да унищожи самобитната народна култура по цели български покрайнини, но под влияние на различни фактори тя постепенно изчезва“, пише Ст. Л. Костов и критикува изработените за изложбата ризи, шевици и покривки от ученичките от стопанските училища, като ги нарича „красиви, луксозно изработени копия, но далеч остаят зад оригинала в отношение на техника, цвят и орнамент.“
Ст. Л. Костов отбелязва още, че посетителите на изложбата усетили най-силно красотата и силата на националния дух, когато слушат българските народни песни:
„Обаче най-непосредствено посетителите се чувстваха под влиянието на българката, когато чуваха нейните тъжни песни. Те чувстваха меланхолията на нейната душа, с векове страдала под чуждо иго, затворена в кръга на домашното огнище, крепителка на религиозни, национални и езикови традиции. Създателка на борците, сложили кости за свободата на млада България. Вслушани в тези песни, те с особен пиетет се вглеждаха в старите, побелели, изпокъсани копринени знамена със сърмен лъв и надпис „Свобода или смърт“ — шити пак от нейната ръка, свещени реликви от въстанията на поробения българин.“
Столицата през очите на другите
„Когато чужденецът влизаше в Столицата, откъм гарата, която беше още нова, прясно боядисана, с малка градинка на площада и в нея малък бюфет и оркестър с физармоника, в дясно от градинката той виждаше голямо неравно поле, по което пасяха стада овце. На това поле по Великден ставаше голям събор. Там се построяваха стотици шатри и бараки на циркаджии, фокусници, музеи, паноптикуми, феномени, бирарии, кебапчийници, сладкари, големи и малки люлки, стрелбища, бозаджии, халваджии и какво не. Въздухът беше изпълнен от миризмата на кебапчета, банички, мекици и дим от огньовете, на които се печеха пуканки. Тоя събор се откриваше на Великден и траеше често десетина дена. След това полето отново се оголваше, стъпканата трева наново израстваше и стадата идваха наново да пасат. Днес това поле е един от най-гъсто населените софийски квартали, а в центъра е болницата „Майчин дом“, описва края на града Георги Каназирски-Верин.
В този хаос се ражда и легендата за столичния кмет и виден политик Димитър Петков, който „благоустроил София“. Разказът за този период в развитието на „най-мръсния град в България“ е представен на слушателите на БНР през 1983 година, прочетен от страниците на мемоарната книга на художника Александър Божинов „Минали дни”:
Планът за развитието на София, приложен в цялост, вече оприличава градоустройството на столицата с плановете на всички модерни и благоустроени градове.
Но „по липса на инженери“, новата столица започна да се преустройва от майстори-строители македонци и трънчани. Строят се едноетажни и двуетажни гевгирени къщи за едно или две семейства. От тези сгради, строени след освобождението, има доста пощадени, както при строежите на големите кооперации, така и от бомбардировката. Те са обаче толкова малко на брой, че при възстановяването на София след бомбардировката едва ли е останала някоя.
А столицата по Коледа е описал дори Иван Вазов в своя разказ „Бъдни вечер в столицата — Коледна шарка“, публикуван през 1895 година в списание „Българска сбирка“. В него той представя столичните хора, които все още почитат патриархалните традиции и дори използва за прототип майка си Съба Вазова (баба Цвета):
„Бъдни вечер. Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с весела светлина трапезата, около която беше събрано семейството. На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сърми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, фасул, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова паница с армеева чорба, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна изобилно с дървено масло и посипана разкошно с червен пипер — една от най-лакомите гозби тая вечер.“
За слушателите на БНР той звучи с гласа на актьора Александър Притуп през 1973 година:
Други разкази, на кметовете, управлявали столицата ни след 9 септември 1944 година и до днес, са запазени в Златния фонд на БНР и в публикацията „Първи гражданин на София — начело на града, който расте, но не старее“.