В началото бе „Юлската концепция“. През 1987 г. висшите партийни ръководители начело с др. Тодор Живков узряват (или са ги узрели) за идеята, че е крайно време да се предприеме нещо под знака на „Гласност и перестройка“, по чието ново русло най-новият (и последен!) генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов е подкарал потъващия кораб на Съветския съюз.

Та според тази юлска концепция именно се дава право на гражданите да създават „неформални организации“. И гражданите-първи дисиденти започват да ги създават, но за да не дразнят все пак службите ги посвещават на неполитически дейности като екология, спазване на религиозните, човешките, респ. етническите права и пр. Пръв е Илия Минев, който на 16 януари 1988 г. в родния си град Септември основополага Независимо дружество за защита правата на човека. То обаче така и не успява да се сдружи на заседание, защото членовете са арестувани още на излизане от къщи. Чак когато осветеният по-късно като агент на ДС Румен Воденичаров успява да измести бай Илия, превземайки дружеството отвътре, то започва да се събира редовно.

Около два месеца по-късно, на 8 март, на премиерата на филма „Дишай“ в Дома на киното в София е създаден Обществен комитет за екологична защита на Русе, с председател Георги Мишев. В комитета се записват около 340 човека, повечето членове на БКП. Между знаковите лица там са имената на Нешка Робева, Светлин Русев и Соня Бакиш.

На 25 декември 1988 г. Любомир Собаджиев учредява Комитет 272, чрез който се обявява в защита на осъдените по политически причини, включително и на осъдените български турци по време на възродителния процес.

Истинският главобол за властта започва обаче близо два месеца по-рано. На 3 ноември в 65-а аудитория на Софийския университет е учреден Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България и то както си му е редът: с Програмна декларация и списък на учредителите – 81 на брой.

Без всякаква мимикрия клубът си е бил направо политическа организация. Какъв ли е бил трусът, когато се е разбрало, че инициаторите са членове на БКП и дори активни борци против фашизма като партийният поет Христо Радевски, кинорежисьорът Дучо Мундров, философът проф. Кирил Василев, химикът акад. Алексей Шелудко, Радой Ралин. Сред учредителите са и интелектуалци, които вече са се изявили като противници на властта – поетесата Блага Димитрова, философът Желю Желев и др. На всичко отгоре клубът е развял знамето на гласността и перестройката, а се знае колко обтегнати са били по това време отношенията между Горбачов и Тодор Живков.

Какво настава след това личи от следното любопитно четиво! Следене, задържания, обиски, изземвания на документация по къщите, вкл. и лична такава на основните учредители. Репресия, напълно разбираема и вече явно извън времето.

„За мен учредяването на Клуба е едно от събитията в новата история на България, дори бих казал, едно от най-важните събития, защото той беше неформалната организация, с която режимът не успя да се справи. Всички други за много кратко време – седмица, две – Държавна сигурност разгонваше като пилци. Спомняте си съдбата на Дружеството за защита правата на човека на Илия Минев, спомняте си и Русенският комитет – той за няколко дни само набра огромна маса членове, достигна няколко хиляди души. Но въпреки това Политбюро и Държавна сигурност в рамките на две седмици го разбиха напълно. В резултат на опита на тези две организации аз стигнах до извода, че трябва да се направи организация, в която да влязат авторитетни за пред властта хора – хора с много по-солидни биографии от тези, които в момента бяха на власт. Срещу тях режимът трудно можеше да предприеме репресивни мерки. Не можеш да арестуваш един Христо Радевски например. Или Радой Ралин, или Искра Панова, или Дучо Мундров, или Брайко Кофарджиев – тях как ще ги арестуваш? Аз не случайно се срещнах предварително с петимата и ги помолих те да поемат удара, когато Държавна сигурност започне натиска. Съгласиха се и им прави чест, че го направиха. По-късно ние се разделихме, събитията ни разделиха… Истината обаче е, че благодарение на присъствието на такива авторитетни, уважавани хора, срещу които режимът беше безсилен, клубът не беше разгонен. И така стана чадърът за всички останали неформални организации. Тази му функция определя изключително важната роля, която той играеше до падането на Живков.“

д-р Желю Желев, държавен глава на Република България (1 август 1990 г. – 22 януари 1997 г.).
Вестник „Култура“, брой 4, 06 ноември 1998 г.