Писателят Георги Мишев за учредяването на русенския комитет, неговото значение, страха на властите - запис от 2008 г.

Близо година и половина преди падането на Берлинската стена, на 8 март 1988 г., се учредява първата гражданска организация у нас, или както днес се нарича неправителствена организация – Общественият комитет за екологична защита на Русе. Това се случва спонтанно същата вечер веднага след почти нелегалната прожекция на филма „Дишай“ на режисьора Юри Жиров в Дома на киното в София. Събрали са се около 500 души, сред които, покрай най-широко и шарено представеното гражданство, и известни личности от интелектуалния  и обществен елит – Георги Мишев, Светлин Русев, Нешка Робева, Желю Желев, Соня Бакиш, Ивайло Трифонов, Стефан Продев, Христо Смоленов, Стефан Гайтанджиев, Велислава Дърева, Петър Слабаков…  След прожекцията 400 се подписват под учредителния документ на комитета, избира се управителен съвет с председател Георги Мишев. После работата става дебела и трусът стига до върховете на Партията и държавата.

Из „Стенограма от заседание на Секретариата на ЦК на БКП, проведено на 7 април 1988 г. – „За някои мерки по отношение на членовете на обществения комитет за защита на Русе“:

Чудомир Александров:
Когато все пак критично разглеждахме нещата, трябва да бъдем точни. Трябва да кажем, че когато се отиде на разговор в Секретариата – Секретариатът не беше в пълен състав, а част от секретарите, тъй като някои отсъстваха – разговорът беше съвсем принципен. Разговорът се води така, че тези, които осъзнават, че това е неправомерно действие, да могат да се оттеглят, за да ги разбием. Тя (Нешка Робева, бел. ред.) не се оттегли, но се оттеглиха една немалка част. И ние парализирахме дейността. Това, което сега се върши – внасянето в съда и т.н. – не е дело на управителния съвет. Това е дело на една група от него, на тези, които не се разоръжиха – Георги Мишев, Светлин Русев, Нешка Робева, Виолет Цеков, Йордан Кардашев, Пенчев от Института за държавата и правото и Смоленов.

Тодор Живков:
Всички, които са членове на Партията – изключване от Партията! По-нататък другарят Стоянов (вътрешен министър, бел. ред.) да се занимава с тях по силата на законите на страната.

Всъщност всичко започва половин година по-рано в Русе, където вече има прояви на открито изразено недоволство и протести срещу бруталното обгазяване на града с хлор от химически завод на отсрещния румънски бряг в Гюргево, което продължава вече няколко години. Официалните български власти не предприемат абсолютно никакви действия срещу това безобразие, а напротив, покриват хлорния облак с информационна мъгла. Спасяването на обгазените е дело на самите обгазени, както би казал Остап Бендер, ако би бил по това време в Русе. Русенци не си оставят магарето в калта, или по-точно децата пред задушаване. На 28 септември 1987 г. няколко жени от озеленителната служба „Паркстрой“ тръгват на първи протест, последвани от отчаяни майки и бащи, сетне и други части на гражданството, преодоляло страха от властите, службите и милиционерите. Следват още протести, но това продължава да се премълчава от медиите.

Кинаджиите обаче са висотата на професията. Ето показателният разказ на режисьора Малина Петрова, която е изиграла съществена роля в събитията около Русенския комитет: Неделчо Милев, като известен кинокритик, и аз, в качеството си на режисьор и председател на младите кинотворци, бяхме определени за членове на жури на фестивал на любителските киноклубове в Бургас. И между многото, филмът на Русенския киноклуб, не помня заглавието, истински ме потресе – град Русе е обгазен, възрастни и деца се движат по улиците с кърпи на устата и носа, хората са в беда, но няма сила, която да спре този ад – беше повече от филм, беше зов за помощ! Не знам за другите, но аз лично се засрамих, че това се случва в голям български град само на 200 км от нас, не на другия край на планетата, и аз не знам нищо. Докато траеше фестивалът, разпитвах наред. Никой нищо не беше чувал, никой нищо не знаеше, никой никъде не беше прочел. Повредата май не беше само „в моя телевизор“. Дадохме голямата награда на Русенския киноклуб“.

Междувременно започва да се шуми около Русе – Нешка Робева говори в парламента, Светлин Русев пише писмо в защита на Русе, Стефан Продев го публикува в „Култура“, младите художници изпращат на свой ред призив за подкрепа на Кабинета младите филмови дейци. Юри Жиров прави по сценарий на Димитър Аврамов и Виолет Цеков документалния филм „Дишай“ за онези храбри жени от озеленяването. Тези събития отпреди 30 години и създаването на Клуба за защита на Русе ще се запомнят като прощъпулника на българската демокрация.