„Всеки има нещо, към което се стреми. Аз лично се стремя да създавам радост у хората“, казва в свое интервю проф. Бенцион Елиезер (8 септември 1920 – 19 септември 1993), представител на следвоенното поколение творци, които вливат нова, свежа струя в развитието на българската музика. Композитор, аранжьор, диригент, алтсаксофонист и кларинетист, един от първите ръководители на Биг бенда на БНР, той е сред класиците на българската естрада, формирали облика ѝ в основополагащия период през 50-те години на миналия век. Великолепен музикант и педагог, автор на „изискани и елитарни песни“, изключителен професионалист в областта на хармонията, изключително добър администратор, родител на студентите, чудесен приятел, естет, фин и широко скроен човек, личност с позитивна енергия и артистичен шик, което респектира всички – такъв е проф. Елиезер в спомените на своите колеги, студенти и известни музиканти. Приятелското обръщение „Бицко“ и почтителното „Професоре“ вървят ръка за ръка.

„ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“ – музика Бенцион Елиезер, изпълнява Леа Иванова с комбо състава на Еди Казасян – запис 1960-63 година:

През 1951 година завършва музикална педагогика в Българската държавна консерватория (дн. НМА „Проф. Панчо Владигеров“), след което специализира композиция при проф. Парашкев Хаджиев и дирижиране при проф. Асен Димитров. „В Консерваторията започна най-после моето системно музикално обучение, разказва по-късно Елиезер. – На 27-годишна възраст. Имах щастието да попадна на един чудесен педагог – Парашкев Хаджиев. Освен че е голям музикант, той притежава и ценното качество да обяснява добре нещата. Минах голяма школа при него, която безспорно ми проправи път в музиката.“ Още студент, той намира радушен прием като алтсаксофонист в първия джазов оркестър в България „Джаз Овчаров“, основан през 1937 година. Много голямо въздействие върху бъдещето му на музикант оказва и композиторът Панчо Владигеров. Педагогическата си дейност в Консерваторията започва през 1953 година като асистент по хармония на проф. Хаджиев, от 1960-а е преподавател. Десет години по-късно вече е професор, а през 1975 година е удостоен със званието „заслужил артист“. За своя учител композиторът си спомня в запис от 1992 година:

Паралелно вървят и неакадемичните занимания на Бенцион Елиезер. През 1956 година е поканен да оглави музикалното ръководство на новосъздадения Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“ в София с директор Стефан Сърчаджиев и е назначен за диригент на Естрадния оркестър при театъра, с който работи до 1958-а. Това му дава възможност да се отдаде на едно, както сам той казва, „свое старо увлечение – джазовата и естрадната музика.“ „По-късно почти три четвърти от оркестъра на Сатиричния театър, който като формация беше биг бенд – спомня си музикантът – отиде в Естрадния оркестър на Българското радио (впоследствие известен като Биг бендът на Радиото – бел. ред.).“ Както и самият Бенцион Елиезер, който, макар и за кратко, застава начело на състава в началото на 60-те години, с който прави множество записи.

Фантазия за пиано и естраден оркестър – музика Бенцион Елиезер, изпълнява Биг бендът под диригентството на автора, солист Вили Казасян (пиано):

Една от характерните черти на творчеството на Бенцион Елиезер е стремежът към създаване на национални по дух и звучене произведения по отношение на интонацията и ритъма чрез използване на български фолклорни мотиви и елементи. „Обработването на фолклор е нещо много дълбоко, много интересно… Голямо достойнство на една музика е нейното фолклорно начало. Под това в никакъв случай не разбирам цитати, дори не само музикален фолклор. Фолклорното начало създава една специфична интонационна атмосфера“, смята композиторът, който има над 250 обработки на български народни песни. В някои от най-добрите му творби, повлияни от народното творчество, като „Весела игра“, „И-ха-ха“, „Задявка“ и особено „Фантазия за пиано и естраден оркестър“ фолклорното влияние е така претопено в музикалния език на автора, че не се усеща като насила привнесено. „Не съм се старал да се харесвам с това, че използвам фолклор, правя го интуитивно“, уточнява музикантът. В творческия си натюрел проф. Елиезер има такова разнообразие от теми и жанрове, че трудно би могло да се определи като композитор на каква музика е по-познат както у нас, така и в чужбина. Освен автор на естрадни песни и редица инструментални пиеси, в които намират израз естрадно-джазовото му мислене и почерк, негова творческа територия са и произведения за симфоничен, струнен и битов оркестър, етюди за пиано, пиеси за камерно-инструментални ансамбли, хорови, солови и детски песни, театрална музика и др. Песенното творчество на Бенцион Елиезер и днес е образец на висок вкус и класическа простота на изразните средства. Част от националното музикално богатство са композициите му „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“ от репертоара на Леа Иванова, „Случка на Слънчев бряг“(изп. Стефан Воронов), „Море на обичта“ (изп. Маргрет Николова), „Вечер над Орлов мост“ в изпълнение на Мими Николова и трио „Джаз фокус 65“, „Обещай ми последния танц“ (написана за Световния младежки фестивал, София’1968, изп. група „Щурците), „Обич над Янтра“ и „Птици от синия юг“ (изп. Емилия Маркова) и др. Проф. Елиезер, за когото духовното взаимодействие между поета и композитора е изключително важно, най-често е работил върху стиховете на Дамян Дамянов, Владимир Башев, Любомир Левчев.
Сред най-ценните награди за твореца, носител на много наши и чуждестранни отличия, са специалната награда на Съюза на българските композитори (1967) за песента му „Войнишки имена“, изпълнена от Мария Нейкова, и първата награда на Международния фестивал на българската естрадна песен „Златният Орфей“ (1982), присъдена на неговата песен „Чудо“ по текст на Дамян Дамянов в изпълнение на Лили Иванова.

„Музиката му беше светла като самия него“, казва за Бенцион Елиезер големият музикант Вили Казасян в интервю от 2000 година: