Четири поредни олимпийски игри (от 1964 до 1976 г.), четири европейски първенства, два световни рекорда. Шампион на Балканските игри през 1966 – 1973 и 1975 г. Националните й рекорди са 61 на брой. Личният й рекорд от 21,89 м е най-доброто постижение за България и до днес. Спортист на годината за 1976-а. В спортната си кариера Иванка Христова постига много.
Родена е на 19 ноември 1941 г. в софийското село Осиковица. Завършва Селскостопанския техникум „Мичурин“ в Кюстендил (1959) и ВИФ „Георги Димитров“ (1964).
В свое интервю от 1980 г. Иванка Христова разказва: „В младежките си години се състезавах в много дисциплини – висок скок, трибой, хвърляне на диск… По време на републиканския шампионат за девойки през 1959 г. в София аз, може би без да искам, направих рекорд за тласкане на гюле. И така започна моя по-насочен, по-определен път в тази дисциплина.“ Започва да тренира тласкане на гюле при Светослав Джумалиев, като студентка във ВИФ (НСА) продължава с доц. Йордан Кръстев, а за триумфа в края на кариерата й я подготвя Васил Крумов.
Желанието и амбициите са тези, които решават резултата, а не годините, убедена е атлетката, която на „преклонната“ възраст от 34 години става първата за България олимпийска шампионка по лека атлетика, като тласка гюлето на рекордните тогава 21,16 м на олимпиадата в Монреал ’76. Само месец преди това Иванка Христова подобрява и световния рекорд – 21,89 м.

На въпроса „Как станахте олимпийска шампионка?“ Христова отговаря „Много лесно. Трудното беше преди това.“ И допълва: „Длъжна бях да реализирам това, на което бях способна, нямаше за кога да чакам. И действително петият опит се оказа сполучлив… Станах олимпийска шампионка, поставих олимпийски рекорд. Плачех от щастие…“

„Предстоеше най-хубавото – връща ни към този ден Христова – награждаването след победата. Аз сънувах, сънувах… И до ден днешен, като чуя химна, съм там – на най-високото стъпало, аз, българката Иванка Христова. Седемдесет хиляди стоят прави под дъжда на стадиона, българският трибагреник с лъвчето на най-високия пилон, звуците на „Мила родино“ из целия Монреал, по ефира в целия свят. И щастлива бях толкова много, че не можах да сдържа сълзите си, а в един момент от радост, от вълнение, когато смятах, че никой няма да ме види, целунах своя олимпийски медал. Оказа се, че имало и камери, насочени към мен, но аз смятам, че за това не трябва да ме съдите, че това не е грозно, че аз го направих от голямата си радост и щастие, че съм първа, че съм олимпийска шампионка, че този 20-годишен труд, тези мъки… но наградата остава за цял живот. И това, че съм първата българска лекоатлетка, спечелила златен олимпийски медал. Всички тези емоции бяха в едно, не само блажен сън, но и действителност.“

Други носители на наградата, присъждана всяка година на най-добрия български спортист…