Христо (Хрисан) Цанков – Дерижан (1988 – 1950), български белетрист, поет, драматург, критик, театрален деец е роден на 24.03.1888 г. в град Габрово. Завършва философия и педагогика в Софийския университет, превежда от японски език. Един от най-луксозните сборници с японска лирика „Пеперуди“, достигнали до наши дни, е в негов превод. „Дерижан“ е псевдоним от ученическите му години, когато като гимназист в Пловдив „дирижира“ вестник „Ученически труд“. По-късно е редактор на хумористичния вестник „Порой“, главен редактор на сп. „Семейство“ и в. „Земя“. Пише стихове, разкази, повести, романи, критика, редактира антологии и сборници. Съзидателна роля в творческото му развитие имат Иван Вазов и Кирил Христов.
Работи като артистичен секретар, а през 1920 г. и като директор на Народния театър. В театралната трупа по онова време влизат актьорите Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Сава Огнянов, Иван Попов и др. Това е период, през който на сцената се играят за първи път пиесите „Майстори“ от Р. Стоянов, „Големанов“ и „Вражалец“ от Ст. Л. Костов, „Зидари“ от П. Ю. Тодоров, „Албена“ и „Боряна“ от Й. Йовков, „Снаха“ от А. Страшимиров.
Заставайки начело на Народния театър, пред Христо Цанков – Дерижан не стои въпросът за неговата съдба като личност и творец, а големите задачи, които има да решава националният ни театър. Въпреки че е съмишленик на БЗНС, Дерижан не се стреми да подчини театъра на каквато и да е идеология, а да повиши неговите художествени критерии. За него театърът е не само пиесата и изпълнението на актьорите, той е дело на самата публика, доколкото има за задача да съдейства за издигане на нейния нравствен и духовен живот.
На 10 февруари 1923 г., когато се честват 15 години от построяването на новата сграда на Народния театър и юбилейния спектакъл „Апотеоз на родното драматично изкуство“, избухва пожар, който унищожава театъра. Пожарът според секретното следствие възниква от умишлено късо съединение. Целяло се е убийството на присъстващия там Александър Стамболийски. Той е спасен, защото успяват да го изведат навреме. Късото съединение е предизвикано от един от осветителите – руснак белогвардеец. След пожара той изчезва и въпреки издирването от полицията не е намерен. Стамболийски предпочита да не се разпространява истинската версия, за да не знае обществото, че искат да го убият. Следва съдебен процес, превърнал се в политически. Пред съда са изправени Христо Цанков и режисьорът на представлението Иван Попов. Дошлото на власт след преврата на 9 юни 1923 г. правителство на Александър Цанков иска да компрометира земеделците като малокултурни, като запалили театъра. В защита на Христо Цанков – Дерижан се изпращат много протестни писма от големи театрални деятели от чужбина и той е оправдан.
Любовта към театралното изкуство, осъзнаването на преходността и тленността на индивида и вярата в идните поколения намират израз в един обикновен, но и същевременно удивителен човешки жест. Малко преди синът му Вили Цанков да се роди, бащата собственоръчно посадил пред Народния театър две тополи – едната за неродения син, а другата за по-голямото си момче. Те и досега се извисяват от двете страни на централния вход, върховете им надминават покрива, но малцина знаят тази история.
