На 14 декември 1989 г. в Народното събрание започва редовна парламентарна сесия. Народното представителство се е събрало с мисълта, че ще заседава безметежно както си му е ред. Само дето на жълтите павета отпред академичната младеж е образувала жива верига поради факта, че никой от цялото депутатство не си мърда пръста, за да приеме петиция на Независимите студентски дружества с искания за радикална реформа във висшето образование.
Постепенно ситуацията се наелектризира, прииждат хора от всички страни на площада и веригата се превръща в спонтанен митинг, който издига искането за отпадане чл. 1 от Конституцията и то веднага. Това искане впрочем е поставено от неформалните сдружения веднага след 10 ноември и е изразено за пореден път на първия митинг на конституирания вече Съюз на демократичните сили на 10 декември, т.е. три дни по-рано на пл. „Св. Александър Невски“. Сега искането на множеството е това да се случи на момента.
Но по закон искане за промяна на Конституцията се разглежда и гласува едва месец след внасянето му в Парламента. Опозиционно настроеният народ обаче подозира, че го лъжат за пореден път и че това са някакви партийни маньоври. Всъщност не е така, защото на пленум на ЦК на БКП предния ден, 13 декември, се взема решение за отпадане на чл. 1, който бетонира в Конституцията монопола върху властта. Пленумът възлага на депутатите комунисти да внесат на сесията предложение за отпадане на този член. Това обаче се отлага именно заради процедурата.
И ето как се стига до гнева на множеството на площада пред парламента. Вече се чуват скандирания с по-радикална насоченост като „оставка“, „демокрация“, „ние сме народът“, „мижитурки“ и „мафия“ — говори Петко Симеонов:
След това пред множеството се появява лидерът на основания седмица по-рано СДС д-р Желю Желев, посрещнат със скандирания „Желю“ и „Президент“. Той се обръща към присъстващите с ласкателната оценка, че народът е показал как израства политически за дни и се опитва да внесе спокойствие в митинга:
Демонстриращите обаче остават на площада и дълго скандират „Оставка“ и „Мафия“, с освирквания посрещат всеки излизащ от парламента. Председателят на 9-ото НС Станко Тодоров прави опит да се обърне към тях. Долавя се да съобщава, че парламентарните групи на БКП и БЗНС вече са внесли предложение за отмяната на чл. 1, думите му са заглушени от скандирания „Оставка“. Към множеството се обръща и Нешка Робева, която призовава „да не тръгваме към окървавяване“ и се впуска в уверения, че самите народни представители са против монопол върху управлението и ако той не се отмени, ще подадат оставка… Отговорът е „грешни сте“.
Народният представител Благовест Сендов също напразно се опитва да информира гражданите какво става в парламента, докато накрая с бърза крачка на стълбите пред Народното събрание се появява държавният глава Петър Младенов и прави опит да говори по мегафона на една патрулка, което значи, че по-голямата част от хората на площада въобще не чуват какво се говори. Младенов с прегракнал глас казва следното:
„Драги българи, братя и сестри, запазете тишина! Запазете тишина и спокойствие, искам да ви кажа нещо. След това може да ме апострофирате и да говорите. Обръщам се към вас и призовавам вашето чувство за отговорност пред съдбата на народа и на България. Липсата на отговорност ще доведе нашият народ и нашата страна до трагедия. Вие не вярвате ли, че ние истински искаме нов живот, искаме истинска демокрация, искаме истинска свобода. Екстремизмът, другарки и другари, ще доведе до трагедия, разберете го! Никой народ, който уважава себе си, не може да си позволи подобна гавра с хората, които носят върху себе си отговорността за неговата съдба. Аз се обръщам към вас да съхраните чувство за отговорност за съдбата на България и на българския народ. Ако сте патриоти, ако сте граждани, разберете вашата отговорност. Парламентът носи отговорността за съдбата на България. Разберете и вие отговорността си. С този екстремизъм вие тласкате България в пропастта. Разберете отговорността си!“
След което ядосан, на влизане в сградата на Народното събрание, изрича: „А може би е добре танковете да дойдат!“ Това са думите, които доведоха до оставката на Петър Младенов 10 месеца по-късно на 24 октомври 1990 година. Има всякакви тълкувания на значението им. Едно от тях е, че са изречени в смисъл „да не би да е по-добре танковете да дойдат?“ Дори да е било така, никой не би го приел в онзи момент.
В този ден се случват няколко неща, които дават своето дълготрайно отражение върху по-нататъшните процеси у нас: пълно разминаване между очакванията и вижданията за пътя на тяхното удовлетворяване. Случилото се е използвано от БКП, за да бъдат обявена новопоявилата се опозиция за екстремистка. Това ясно проличава от публикациите на другия ден в партийния орган „Работническо дело“. В следствие пък на това хората, особено в провинцията, се стряскат и добиват изкривена представа за целите и действията на опозицията, а електоратът на БКП се „втвърдява“.
Така поради на пръв поглед дребни неща, като липсата на чуваемост, поради лошо озвучаване например или неадекватния начин за водене на диалог, както и поради лоша преценка на ситуацията, на 14 декември преди 35 години се тръгна по пътя на разделението на нацията и по пътя на българския преход такъв, какъвто го знаем.