На 14 декември 1989 г. в Народното събрание започва редовна парламентарна сесия. Народното представителство се е събрало с мисълта, че ще заседава безметежно както си му е ред. Само дето на жълтите павета отпред академичната младеж е образувала жива верига поради факта, че никой от цялото депутатство не си мърда пръста, за да приеме петиция на Независимите студентски дружества с искания за радикална реформа във висшето образование. Постепенно ситуацията се наелектризира, прииждат хора от всички страни на площада и веригата се превръща в спонтанен митинг, който издига искането за отпадане чл. 1 от Конституцията и то веднага. Това искане впрочем е поставено от неформалните сдружения веднага след 10 ноември и е изразено за пореден път на първия митинг на конституирания вече Съюз на демократичните сили на 10 декември, т.е. три дни по-рано на пл. „Св. Александър Невски“. Сега искането на множеството е това да се случи на момента. Но по закон искане за промяна на Конституцията се разглежда и гласува едва месец след внасянето му в Парламента. Опозиционно настроеният народ обаче подозира, че го лъжат за пореден път и че това са някакви партийни маньоври. Всъщност не е така, защото на пленум на ЦК на БКП предния ден, 13 декември, се взема решение за отпадане на чл. 1, който бетонира в Конституцията монопола върху властта. Пленумът възлага на депутатите комунисти да внесат на сесията предложение за отпадане на този член. Това обаче се отлага именно заради процедурата. И ето как се стига до гнева на множеството на площада пред парламента. Вече се чуват скандирания с по-радикална насоченост като „оставка“, „демокрация“, „ние сме народът“, „мижитурки“ и „мафия“.
След това пред множеството се появява лидерът на основания седмица по-рано СДС д-р Желю Желев, посрещнат със скандирания „Желю“ и „Президент“. Той се обръща към присъстващите с ласкателната оценка, че народът е показал как израства политически за дни и се опитва да внесе спокойствие в митинга.
Демонстриращите обаче остават на площада и дълго скандират „Оставка“ и „Мафия“, с освирквания посрещат всеки излизащ от парламента. Председателят на 9-ото НС Станко Тодоров прави опит да се обърне към тях. Долавя се да съобщава, че парламентарните групи на БКП и БЗНС вече са внесли предложение за отмяната на чл. 1, думите му са заглушени от скандирания „Оставка“. Към множеството се обръща и Нешка Робева, която призовава „да не тръгваме към окървавяване“ и се впуска в уверения, че самите народни представители са против монопол върху управлението и ако той не се отмени, ще подадат оставка… Отговорът е „грешни сте“. Народният представител Благовест Сендов също напразно се опитва да информира гражданите какво става в парламента, докато накрая с бърза крачка на стълбите пред Народното събрание се появява държавният глава Петър Младенов и прави опит да говори по мегафона на една патрулка, което значи, че по-голямата част от хората на площада въобще не чуват какво се говори. Младенов с прегракнал глас казва следното:
„Драги българи, братя и сестри, запазете тишина! Запазете тишина и спокойствие, искам да ви кажа нещо. След това може да ме апострофирате и да говорите. Обръщам се към вас и призовавам вашето чувство за отговорност пред съдбата на народа и на България. Липсата на отговорност ще доведе нашият народ и нашата страна до трагедия. Вие не вярвате ли, че ние истински искаме нов живот, искаме истинска демокрация, искаме истинска свобода. Екстремизмът, другарки и другари, ще доведе до трагедия, разберете го! Никой народ, който уважава себе си, не може да си позволи подобна гавра с хората, които носят върху себе си отговорността за неговата съдба. Аз се обръщам към вас да съхраните чувство за отговорност за съдбата на България и на българския народ. Ако сте патриоти, ако сте граждани, разберете вашата отговорност. Парламентът носи отговорността за съдбата на България. Разберете и вие отговорността си. С този екстремизъм вие тласкате България в пропастта. Разберете отговорността си!“ След което ядосан, на влизане в сградата на Народното събрание, изрича: „А може би е добре танковете да дойдат!“ Това са думите, които доведоха до оставката на Петър Младенов 10 месеца по-късно на 24 октомври 1990 г. Има всякакви тълкувания на значението им. Едно от тях е, че са изречени в смисъл „да не би да е по-добре танковете да дойдат?“ Дори да е било така, никой не би го приел в онзи момент.
В този ден се случват няколко неща, които дават своето дълготрайно отражение върху по-нататъшните процеси у нас: пълно разминаване между очакванията и вижданията за пътя на тяхното удовлетворяване. Случилото се е използвано от БКП, за да бъдат обявена новопоявилата се опозиция за екстремистка. Това ясно проличава от публикациите на другия ден в партийния орган „Работническо дело“. В следствие пък на това хората, особено в провинцията, се стряскат и добиват изкривена представа за целите и действията на опозицията, а електоратът на БКП се „втвърдява“.
Така поради на пръв поглед дребни неща, като липсата на чуваемост поради лошо озвучаване например или неадекватен начин за водене на диалог поради лоша преценка на ситуацията, на 14 декември преди 30 години се тръгна по пътя на разделението на нацията и по пътя на българския преход такъв, какъвто го знаем.