„Има такива хора. Раждат се усмихнати. С нея всичко изглеждаше лесно. Не се колебаеше. Взимаше бързо трудни решения. С татко ни работеха денонощно. Репетиции, представления, записи, снимки, турнета, рецитали…. Но въпреки умората, тя влизаше вкъщи усмихната. Смееше се заразително и мелодично, докато ни прегръщаше двете с Биляна. През ваканциите четиримата пътувахме из България — забележителности, църкви, музеи, манастири… Пеехме в колата. Тя имаше глас на оперна дива, но театърът беше откраднал сърцето ѝ. Докато се разхождахме в градовете, я спираха непознати. Беше известна актриса, но те я заговаряха. Усмивката ѝ ги предразполагаше. Държаха я за ръце. Поздравяваха я, разказваха ѝ истории. А тя намираше какво да каже на всеки.“
Съкровените слова на дъщеря ѝ Десислава Стойчева ни напомнят думите на величествената Виолета Бахчеванова, която казваше с усмивка: „Ние не можем без театъра, а театърът може без всеки от нас!“
Колко трудно се връща човек при началото
„Така започваше една поема на поета Павел Матев, която ние с моя съпруг Васил Стойчев много пъти сме рецитирали. И макар тя да няма нищо общо с моите мисли сега, този стих настойчиво ме преследва. Може би защото започнах опити да върна моите спомени от детството. Да се върна при началото!“
С тези думи се обръща към читателите на своята автобиографична книга „…А театърът може без всеки от нас“ Виолета Бахчеванова. Връщане към онези „толкова спомени“, които „буквално са изчезнали“. Разказ, който тя съгражда, докато се разхожда „във вече почти рухналата и потъмняла къща на спомените“.
А спомените са свързани с всеотдайната майчина грижа и топлина, която Виолета и сестра ѝ Мариана са получавали в дома на Любка и Янаки Бахчеванови. Дом, изпълнен с песни, хубави книги и сърдечни приятелства.
„Израснахме с пеенето, защото от ранни години бяхме по концертите на хор „Гусла“, където татко пееше редом с добрия си приятел Борис Христов — и двамата бяха баси. Баща ми имаше чудесен глас, въобще цялото семейство пеехме. Особено обичахме „Там де река Суонси носи своите води“ — една негърска песен. Пеехме я четиримата — татко, мама, сестра ми и аз — на четири гласа. Беше невероятно! …Струва ми се, че пеенето беше голямата ми пропусната възможност. И до днес си мисля, че с песен мога да изразя много повече, отколкото с думи.“
Но в детската идилия изведнъж с неочакван и изпълващ всичко ужас се настанява войната. Войната с нейните бомбардировки, смърт и несигурност, които за кратко разделят семейството.
„В спомените ми имаше един Великден — всички бяхме на черква в „Св. св. Седмочисленици“, най-близката до нас. Добрахме се до вкъщи със запалени свещички, ядохме козунаци, яйца. Легнахме да спим спокойно, защото Христос беше възкръснал за нашата вяра. Но едва задремали и свирнаха сирените. Боже, какъв ужас! …Живеехме на 200 метра от английското посолство и по-късно разбрах, че татко е хранел надежда, че няма да ни бомбардират.“
Завръщането у дома, в зимна София — сред разрушените къщи и зеещи прозорци, дългото чакане за чувал с въглища, който да стопли семейните вечери, са само част от преодоляваните несгоди, които формират ежедневието във възстановяващия се град.
„Не бих заменила нито миг от патоса на онова време — пише Виолета Бахчеванова — от тази задъханост към доброто. За мен бяха останали само спомените на война и страх, а сега настъпваше мирен живот. Прегърнах го безрезервно — винаги се стремях да бъда пример и в учението, и в поведението си. Бях максималистка към себе си още тогава — цялото ми учене до завършването на ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) беше с пълно отличие.“
Това, което Виолета Бахчеванова научава „много, много по-късно“, е, че в същия този период майка ѝ и сестра ѝ са ѝ спестили ареста и процеса срещу баща ѝ. Майка ѝ е била в безизходица — тичала при роднини, от които се надявала да събере парите определени като парична гаранция за освобождаването на Янаки Бахчеванов.
„През това лято сме имали може би най-голямото щастие. Съшитото с конци обвинение било отхвърлено от самия прокурор. Мама го споменаваше и винаги плачеше като цитираше неговите думи: „Пред мен е изправен да отговаря един честен човек, затова оттеглям обвинението си!“
На сцената и в гримьорната с Виолета Бахчеванова
Докато учи във ВИТИЗ, Виолета Бахчеванова все още изучава и пеене при Катя Спиридонова. Тя е насърчена лично и от директора на операта Асен Димитров с думите: „Дете, има много драматични актриси, но певица и драматична актриса в едно са рядкост.“ И тук идва моментът, който ще определи професионалния ѝ живот. По време на репетиция нейният „любим преподавател“ с учудване я пита: „Защо ми говориш с тия фалцети — къде е хубавия ти глас?“ Тогава състудентите на Виолета Бахчеванова с радост разкриват пред Филип Филипов, че тя учи и пеене.
„Мило дете, — казва ѝ той по време на почивката — трудно е две дини под една мишница — та това са две различни изкуства.“ Мисля, че това беше достатъчно за мен — заключава Виолета Бахчеванова — Аз вече бях избрала пътя, а раздвоението никога не ми е било в характера. Без никакво колебание сложих точка на пеенето в името на театъра и по-нататък бях щастлива, че успях с единствената певческа роля — Маша от „Живият труп на Толстой.“
След дипломирането си Виолета Бахчеванова е поканена в Драматичен театър „Адриана Будевска” в Бургас заедно със състудентите си Васил Стойчев, Вълчо Камарашев, Живко Гарванов, Лили Райнова и Асен Кисимов. Когато пристигат в Бургас, за известно време на младата актриса ѝ се налага да спи в гримьорната на театъра, която се налага да „споделя“ с мишки, които излизат през нощта.
„В началото изпитвах ужас — спомня си актрисата — По-късно, когато каталясали се връщахме от пътуване, аз само чуках, за да излязат мишките от стаята. Какво ли не прави човек за изкуството!“
Само за един сезон (1959-1960 година) тя изиграва четири главни роли под режисурата на Юлия Огнянова, Леон Даниел и Вили Цанков — Нила Снишко в „Барабанчица”, Райна в „Къщата на сенките”, Любов Раневская във „Вишнева градина” и Ангела в „Ангела”.
„Работех много повече от другите — признава Виолета Бахчеванова — Това ми беше изключително необходимо, за да имам сигурност и стабилност на сцената. Това си остана моят метод на работа — имах чувството, че виждам образа още при първото докосване до него, но за да стане пълноценен, мой, обикновено се стараех да се превъплътя много преди премиера…
Моят приятел Васил следеше всички репетиции и ми помагаше със съвети и насърчения. От този миг до последната ми роля, неговото присъствие в салона е било незаменимо. Успяваше с много такт и финес да отбележи какво трябва да се поправи, но преди всичко започваше с доброто, което съм постигнала. Мисля, че аз постъпвах към него в обратен ред — най-напред критиката, защото доброто си е добро. Бяхме много различни, но много допълващи се.“
Тяхната любов започва по време на репетиция. Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова разказват за тази „първа искра“, и за вълнуващото пътуване с нощния влак към ритуалната зала на 17 април 1960 година в „Нощен Хоризонт“ през 2015 година, в поредицата „Магията на театъра“ с водещ Пламена Бачийска:
През януари 1961 година е и дебютът на Виолета Бахчеванова в Народния театър, в ролята на Мария-Десислава от пиесата „Иван Шишман“ на Камен Зидаров.
„Едва ли мога да кажа как мина самата премиера, но на другия ден пред нашата кооперация спря дълга черна „Чайка“. По случайност бях у дома. Излезе човек, който ми връчи 50 бели гладиоли! Аз не можех да ги обхвана с ръце. Имаше и картичка с лично поздравление на Вълко Червенков. Щях да припадна от вълнение. Ето какво е животът!“
Постановката, режисирана от Николай Люцканов, е играна пред публиката на Народния театър в продължение на седем години, в 450 представления — своеобразен рекорд за най-дълго играна главна женска роля в 100-годишната история на театъра. През 1964 година спектакълът е поставен на крепостта „Царевец“ във Велико Търново. По време на театралните празници „Поглед към вековете“ на хълма пред сцената се събират около 10 хиляди зрители.
„Невероятно преживяване — сякаш духовете на нашите герои витаеха около нас и правеха представлението неповторимо! Вълнуващо отекваха думите на Мария-Десислава:
Как мога да живея аз без Търново,
без Янтра, що шуми сега там долу,
без Царевец — без оня хълм прекрасен
Трапезица наричан, който днес е
за мене зле ограбена трапеза,
защото там го няма вече онзи,
когото от дете обичам лудо…“
„В рамките на този дълъг срок аз успях да родя и една жива малка Десислава. Даже имах неблагоразумието да играя с нея Десислава почти до шестия месец на бременността. И когато плачех и молех брата си Иван Шишман да не позволи да ме дадат за жена на Мурад, малкото бебче започваше силно да рита в корема, за да ми напомни да не се вживявам толкова много.“
През 1974 година, в гримьорната на Виолета Бахчеванова в Народния театър, я посреща тематичното предаване на Българското национално радио. С разговор в ефир след премиерата на „Тази малка земя”, написана от Георги Джагаров, драматурга на театъра Илияна Друмева описва на слушателите запомнящите се роли на актрисата. В записа е включен и откъс от монолога на Невяна (героинята на Бахчеванова):
В продължение на 33 години Виолета Бахчеванова изиграва над 50 главни роли в класически и съвременни, чуждестранни и български пиеси под режисурата на водещите имена в българския театър. Десетки са участията ѝ в Радиотеатъра, в Българската национална телевизия, в игрални филми и телевизионни постановки, в национални и международни фестивали. Заедно със съпруга си Васил Стойчев представят рецитали и поетични спектакли в България и за българите в чужбина.
На сцената на „Театър 199“ двамата играят в „Нерви за любов“ от Кирил Топалов, режисирана от Христо Кръчмаров. Постановката е изиграна 385 пъти при препълнени салони. За своята тройна юбилейна изява на театралната сцена, в която участват заедно със своите дъщери — Десислава и Биляна, те си спомнят с любов и влнение:
„Въпреки огромния принос, който са оставили след себе си в историята на българската сцена и екран, Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова никога не се държаха като звезди — пише актьорът Крис Захариев — За мен те бяха бабата и дядото на Алис и Ясен. Любящи, подкрепящи, винаги слънчеви. Горди от успехите на своите деца и внуци.
Спомням си, че все така се случваше, че на актьорските изпити на Ясен сядах зад дядо му, който снимаше абсолютно всичко със своята камерка, вълнувайки се да покаже по-късно на своята любима у дома сценичните изяви на техния внук. И всеки път, щом се заговаряхме, преди или след представление, с интерес ме разпитваше за моя живот, все едно аз съм негов внук, а той е мой дядо.
Един ден, когато остарея, искам да бъда като Васил Стойчев. Искам да бъда като Виолета Бахчеванова. Искам да нося техния усмихнат поглед към живота.“