Запомнящи се трапчинки и по детски палави усмихнати очи – това е първото впечатление при срещата с актьора Вълчо Камарашев. Лице, което казва: „Усмихвайте се, хора!“ Чувството за хумор и жизнерадостното излъчване на бай Вълчо, както го наричат колегите и приятелите му, са заразителни и вдъхновяващи за всеки, който има честта да го познава и да работи с него. Изиграл е над 100 роли в театъра, повече от 80 в киното и има близо 200 участия в телевизията.
Вълчо Камарашев е роден на 12 септември 1937 г. във Видин, но цялото му детство и юношество преминават в Бургас и затова се чувства бургазлия. Мечтата му да бъде актьор е толкова голяма, че кандидатства във ВИТИЗ преди да е завършил средното си образование и по-късно завършва гимназия като частен ученик. През 1959 г. се дипломира със специалност „Актьорско майсторство“ в класа на проф. Филип Филипов. Дебютира в ролята на Мика Ставински от „Барабанчица“ на Салински в Драматичния театър в Бургас. Следват две години в Драматичния театър „Боян Дановски“ – Перник и още две в Драматичния театър „Сава Огнянов“ в Русе. Роли, които помни и никога няма да забрави, са тези на Гоя в „Когато разумът спи“ от Антонио Буеро Ваехо, Чебутикин в „Три сестри“ от Антон Чехов, Левшин във „Врагове“ от Максим Горки, Кацул в „Старчето и стрелата“ от Никола Русев и още много, но вече на софийска сцена – в Новия драматичен театър „Сълза и смях“ и Театър „Българска армия“.
С творческото си дарование и натрупването на опит през годините актьорът Вълчо Камарашев ловко жонглира с преживяванията и играта, искреността и иронията. Разтваря образа в обстановката, вниква във всички особености на неговата национална и социална принадлежност, като никога не проповядва от сцената. Присъствието му и в живота, и в театъра е спонтанно и неподправено. Знае, че няма чисто бяло и чисто черно, а истината е някъде по средата, определя се като „характерен герой със смесени роли“. Култово остава превъплъщението му в комедията „Таралежите се раждат без бодли“ в образа на лошия чичко Ташев, който гони хлапетата от детската площадка, за да паркира колата си. С присъщото си чувство за самоирония, примесено с горчивина, казва: „Бях по-едър, по-дебел и затова не ми се удаваха ролите на любовници.“
Светът на Вълчо Камарашев е разнообразен и пъстър, богато платно на живота, доловил различията на хората, техните сърца и мисли, на смеха и страховете им. Закачливите му очи, познали и радост, и болка, като че искат да кажат да не изпадаме в униние и отчаяние, колкото и да е трудно, да се усмихваме. С усмивка по-светло и по-достойно се преживява в този живот.
Още от „Хайде на театър“…