Един от универсалните умове на ХХ век смята, че най-точната характеристика на интелектуалеца са думите на Сократ: „Аз знам, че нищо не знам.” В устата на професор енциклопедист, доктор хонорис кауза на 30 университета по света, автор на романи с милионни тиражи и на научни трудове, включени в програмите на десетки висши учебни заведения по планетата… тази формулировка звучи неправдоподобно чаровно.
Наричат Умберто Еко (5 януари 1932 – 19 февруари 2016) „пророкът на Европа”. Макар самият той дяволито да скромничи, че не е Нострадамус и не може да предвижда бъдещето. Определян е и като „ренесансов човек” – заради хуманизма и всеобхватните му търсения.
Ражда се преди 90 години в Алесандрия, градче в Северна Италия, известно тогава единствено с героя Борсалино и шапките, добили популярност под същото име. Умберто има още 12 братя и сестри. Расте във времето на най-голямата власт на Мусолини. Дядо му бил подхвърлено дете, заради което му дали името Еко – от „ex coelis oblatus” – дар от небето. Внукът винаги се е гордял с фамилното си име. И наистина, съдбата го е дарила с невероятно мощен интелект, със забележителното умение по алегоричен начин да казва големи истини за човечеството и неговото минало, често и за неговото бъдеще, с куража честно и неуморно да предупреждава за настъпващи злини, да разобличава лъжи, безкомпромисно да „хапе” корумпираните и демагозите по върховете.
Еко завършва философското си образование през 1954 година с теза върху „Естетическата проблематика на Свети Тома от Аквино” в Торинския университет, където изучава средновековна философия и литература. В следващите години работи като културен редактор към радиотелевизионния оператор RAI и попада в средата на художници, музиканти и писатели авангардисти. Първата си книга, която е разширение на докторската дисертация и носи същото име, публикува през 1956 година, когато става и университетски преподавател в Торино.
Книгата на Умберто Еко „Отворената творба”, публикувана през 1962-ра, става манифест за младите писатели и авангардисти от „Група 63”. Отново през 60-те излиза и „Апокалиптични и интегрирани”, предизвикваща бурни дискусии, преведена по цял свят. „Ама това си бе един тефтер с изследователски очерци”, възкликва Еко и се чуди защо в Латинска Америка книгата е най-популярното му произведение.
Следва последователна университетска дейност – преподавател по визуална комуникация във Флоренция (1966-1969), по семиотика в Милано (1970-71), от 1971-ва е професор в Болонския университет.
Умберто Еко развива блестяща научна кариера в областта на масовите комуникации, културознанието, историята, литературната критика. Но най-вече в семиотиката (наука за знаците). Трудовете му на тази тема са сред най-ценените в научните среди. Освен това е автор на телевизионни предавания, води популярна рубрика в списание „Еспресо”, пише за комиксовите герои, настоящето и бъдещето на компютрите, за пеницилина, епидемиите, притежава една от най-големите колекции от книги в Европа с над 30 000 тома. И… обожава да свири на пиано и флейта.
Според италианския учен „Интернет ще раздели света на три класи: пролетарии, която ще може само да гледа телевизия и да консумира предварително приготвени образи; буржоазията, която поне ще може да си служи с компютри, за да печели пари и да си купува блага; и номенклатурата – която ще притежава цялата власт. Номенклатурата единствено ще бъде в състояние да използва компютрите целенасочено”.
Според него в бъдеще ще възникнат съвсем нови образователни дисциплини и области. Главната от тях ще бъде да се научим как да отделяме от информационния поток най-съществените и полезни данни.
Умберто Еко става известен на 48 години, след като се отказва от строго научните публикации, предназначени за тесен кръг учени и пише „Името на розата”, издадена през 1980-та. Като че го прави на шега и веднага предизвиква фурор. Само за година книгата се превежда на 25 езика, с 15 милиона продадени екземпляра по цял свят, а до днес тиражът е надхвърлен двойно. Романът се превръща в такава сензация, че литературните среди са смаяни: как е възможно един типично академичен човек да напише роман, ако и исторически, който незабавно да грабне читателската аудитория. Ефектът идва от това, че надниквайки и в най-потайните кътчета на Средновековието, авторът дръзко хвърля ръкавица към архаичната традиция. И защото дълбоко интелектуалното пътешествие из дебрите на онези тъмни времена е същевременно и много увлекателно и ефектно, без да оставя и сянка от досада у читателя.
Според мастити критици „Името на розата” изправя една срещу друга две философии за живота – тази за запазване на „статуквото” с всичките му грехове и злочестини и тази за откриването на нов път, каквото и да струва това на човечеството. Екранизацията на книгата през 1986 година също допринася за световната ѝ слава и известността на автора.
С втория си роман „Махалото на Фуко” (1988), Умберто Еко прокарва пътя на едно явление в съвременното книгоиздаване – научно-философския роман. Писателят посвещава 15 години на „Името на розата”, 8 години на „Махалото на Фуко”, 6 – на „Островът от предишния ден” (1994). В последния се преплитат приключението с науката и философията на XVII век. Към мисли на Спиноза или Декарт Еко умело успява да добави някой жест на Супермен или на любимия си герой Джеймс Бонд. Изследвани феномени са Свети Тома Аквински, през Джеймс Джойс та чак до Супермен. Произведението му „Кант и птицечовката” е крупен теоретичен труд в областта на семиотиката.
„Теоретичните му постановки включват елементи на разказ, а романите му са под формата на изследване”, дава пример с книгата проф. Ивайло Знеполски, запис 2004 година, Златен фонд на БНР:
През 2000 година излиза и „Баудолино”. „Когато не бях в плен на съблазните на този свят, прекарвах нощите си в мечти за други светове… Още не бях разбрал, че като си представяш други светове, в края на краищата променяш и този.” Думи, изречени сякаш между другото от Баудолино, Ековото „друго аз”, въздействащи като поетическа декларация за ролята на писателя в този роман възхвала на човешкото въображение, на търсенето, мечтата, на утопията, която движи света и го превръща в хубаво място за живеене. Но вимание – предупреждава авторът – докато не се сбъдне.
Всяка творба на Еко е събитие, многопластово преживяване, защото професорът романист води читателя по сложни пътища, изкусно поставя капани, плете ребуси. Сложността на творбите си коментира така: „Лесното е омръзнало на публиката. Хората купуват книга и искат да изкачат една планина, а не да се шляят по равното.”
В Европа и Щатите го знаят като майстор и на детски книжки. Създава „Бомбата и генералът” (1966), „Тримата космонавти” (1966), „Гномовете Гну” (1992), „Три приказки” (2004) и други.
„Умберто Еко е автор на изследвания по семиотика на културата и литературата, по проблеми на масовата култура и визуалната комуникация, по съвременна литература, по средновековна философия и изкуство. Капиталният му труд „Трактат по обща семиотика” се счита за един от най-интересните и най-обемните опити за систематизиране на съвременната теоретична семиотика. Умберто Еко е познат предимно като писател, но в научните среди с голям интерес се следи изследователската му продукция. Тя разкрива нови хоризонти както пред медиевистиката, така и пред формиращата се българска културология”, казва проф. Аксиния Джурова учен, специалист в историята на изкуството, филологията и кодикологията.
Първото посещение на учения в България е през 1990 година. Идва, за да получи присъденото му през 1988-ма почетно звание доктор хонорис кауза от СУ „Св. Климент Охридски”. През 2004 година отново е у нас за участие в научна конференция по въпросите на европейската култура.
В Златния фонд на БНР е запазено телефонно интервю с писателя по повод 70-ия му рожден ден през 2002 година за предаването „Неделя 150“ по програма Хоризонт:
Успоредно с литературните си занимания той следи активно и политическия живот. Не скрива резервите си към Берлускони и Буш и смята войната в Ирак за безсмислица. Осъжда насилието във всичките му форми и превъплъщения. От 2003 година знаменитият италианец е член на френския Почетен легион. Приемането на членовете на ордена се осъществява за изключителни военни или граждански заслуги от президента на Френската република.
Хуманистът Еко вярва, че бъдещето на европейското обединение е в намаляването на политическата тежест на големите национални държави за сметка на създаването на широка мрежа от свързани помежду си градове. „Предимството на Европа е тъкмо в нейната многоликост и многоезичност. А въображението прави от границите относителни понятия, духът и материалният свят имат възможности за безброй комбинации на взаимност и контакт.” Според него дори смъртта не може еднозначно да бъде приета като вид граница…
Анализирайки илюзията като опорна точка във философията професорът пише: „Би било абсурдно да се опитваме да определяме кой е критерият за точното възприемане. Ние притежаваме само метафори за нещата, които изобщо не съответстват на оригиналите. В природата няма нито форми, нито понятия, само Х, което за нас е недостъпно и неопределено. Всъщност истината е подвижна съвкупност от метафори и метоними. Това са илюзии, за които сме забравили, че са илюзии – монети, които вече са изтрити и от тях е останал само металът”.
За Умберто Еко светът никога не е бил еднозначен, а по-скоро приличащ на „лабиринт, където няма предпочитани посоки, а свободата доста често е ограничена от невъзможни трасета и слепи стени”.