Ще трябва да признаем – радиото се оказа едно от най-значителните постижения на цивилизацията ни през века, в който живеем. То превърна нашата човешка планета в истинска „махала“. И в нея след неговото откритие всеки можеше да научи вече спокойно всичко за останалите. Пред хората се откри нова блестяща възможност да общуват, да могат да се ругаят взаимно колкото си искат и да се опознават все по-добре и по-добре.

В България от моето детство след ужасната петвековна робия, когато страната ни беше настигнала Европа за шестдесет свободни години в много отношения, няколко ентусиазирани български инженери решиха да не изоставаме от „континента“ и усърдно се заловиха да приобщят страната ни към световния „радиоконцерт“. Така благодарение на тяхната упоритост, усилия и вяра в бъдещето още през 1929 г. в София заработи първият български – макар и любителски – радиопредавател!

Не съм в състояние да поръчителствам дали светът е могъл да слуша в онези далечни дни нашето славно „Родно радио“, но аз чух неговия „глас“ за пръв път още през същата година в слушалките на един примитивен детектор и онемях! А, дявол го взел, само около година преди това бях чул вече радио в „Сан Суси“. Тогава обаче – през 1928 г. – онова радио, което звучеше в кафенето, беше чуждоземно. Излъчваше се от Италия. А това, което чух през детектора, си беше нашенско. И аз разбирах думите, които то разпръскваше в ефира.

Вълнението от първото българско радиопредаване в живота ми придоби у мене съвсем реални измерения едва когато твърдо реших да стана собственик на личен детектор и слушалки. За съжаление обаче този път съдбата не ме подкрепи. Никой вкъщи не пожела да се заинтересува финансово от моите родолюбиви радиоамбиции. Отказа ми под­дръжка дори и дядо, който иначе винаги бе проявявал най-добронамерена благосклонност към моите хлапашки щуротии. А от продажбата на спечелени ашици или „главички“ на киноартисти сред децата от квартала не можех да събера в никакъв случай парите за детектора и слушалките.

Ща не ща, въпросът за собствен „радиоапарат“ отпадна от „дневния ред“ на моите амбиции, но за щастие самото „Родно радио“ не се повлия от този провал. И продължи да излъчва редовно своите кратки предавания.

През началото на тридесетте години, когато в софийските домове се появиха по някой и друг радиоапарат, предаванията на нашата софийска радиостанция – впрочем тя беше единствената в онези дни – станаха дори по-дългички. Взеха да траят по три или четири часа.

По същото време, малко преди да свърша прогимназия, в живота ми се случи още едно радиочудо! В Павлово издигнаха първата висока, вече желязна антена на „Родно радио“.

Разбира се, аз и още няколко мои приятелчета веднага се запътихме пеша от Орлов мост към Княжево, за да видим „железния гигант“, както пишеха във вестниците, и повярвайте – никак не останахме разочаровани. Антената наистина ни се стори като изправен ихтиозавър сред пустото тогава Павловско поле. При това тя излъчваше радиосигнала си вече с мощност от три киловата!

Знам, че някои съвременници ще се усмихнат снизходително, когато чуят това, но при онези условия – трябва да признаете – и това беше постижение за България. От този момент нататък българското радио щеше да се чува ако не по-далеч, то поне до Югославия, Гърция и Западна Румъния, а това означаваше – българското слово и българската музика да прекрачат границите на страната в ефира.

Продължавайки напред, малко преди да свърша гимназия, „Пощите, телеграфите и телефоните“ построиха най-неочаквано и големия радиопредавател във Вакарел. Той имаше вече мощност от сто киловата. И Българското национално радио, или още по-точно Радио София този път излезе окончателно в световния ефир. Европа можеше да ни слуша занапред по четирите посоки на компаса.

Една голяма сензация, която помня от младостта на нашето радио през онези години, беше наградата на първия щатен говорител на Радио София Петър Витанов, присъдена му от Европейската асоциация за радиоразпръскване. Той получи тогава второ място в класирането на европейските говорители от всичките национални радиостанции и това беше признание не само за неговия глас, но признание и за България. Каквото и да казваме – по онова време „европейските“ хора не знаеха бог знае колко за нас и „точката“, получена от Витанов, все пак бе нещо.

Когато през 1935 г. радиото стана монопол на държавата и заработиха и станциите на Варна и Стара Загора, за първи диктор на Радио София беше назначен художникът Сирак Скитник, един от най-значителните български живописци навремето. Всъщност Сирак Скитник беше псевдонимът му, а в действителност „първият директор“ се казваше Панайот Тодоров. Той беше сливналия по произход, бе учил живопис в Петербург и обладаваше извънредно голяма обща култура. Извън това умееше и да пише чудесно. Сред публицистичното му творчество най-много ми допадаха неговите рецензии за театралните постановки в София през онези години.

С оглед днешните мащаби на Българското национално радио – три големи програми, от които едната денонощна, множество емисии на чужди езици за цял свят и специализирана програма за наука и култура – онова, което правеха някога в „Родно радио“ и в Радио София, ще се стори на съвременника направо нищожно. Въпреки това трябва да ви кажа с убеждение, че тогавашните му хора се стараеха, колкото можеха.

Така например с музиката в радиото през онези дни бяха здраво свързани талантливият наш композитор и пианист Димитър Ненов, бъдещият голям български композитор професор Парашкев Хаджиев, младият, току-що сформиран в началото на тридесетте години „Квартет Аврамов“, композиторът Боян Икономов, ръководителят на тогавашния салонен радиооркестър Коста Киров и още много други известни някога и още по-известни в по-късно време музикални труженици. Разбира се, освен тези майстори на класическата музика към радиото имаше и няколко групи за народни песни, а така също и доста индивидуални изпълнители на народни инструменти и певци солисти. Сред тях с особена популярност се ползваха от самото начало Баба Наста, прочутата „Бистришка четворка“, „Софийската кореняшка група“, Гуди Гудев и мнозина други, чиито имена са избягали от паметта ми. Пък и да си призная – тогава аз не ги слушах особено много. В онези години все още не бях станал почитател на този вид музика и предпочитанията ми бяха насочени предимно към симфоничните концерти, към вокалните рецита­ли, операта и към зараждащия се в България джаз.

Доста спомени от онова време са останали у мене също така и от „детските часове“ на старото радио. Вярно – когато ги въведоха като програмна практика някъде около 1935 или 1936 г., аз бях вече ученик в гимназията, но тъй като в тези часове участваше и хубавичката ми комшийка Лили Попиванова, понякога им давах ухо. Слушах ги. В онези години с Лили бяхме добри приятели и моя милост се гордееше, че има в радиото „свой човек“. Впрочем в детския час на Радио София тогава започна кариерата си и се подвизаваше още един мой комшия – Пацо. Днес всички в България го познават под истинското му име Константин Коцев, но съм сигурен, че и двамата искрено съжаляваме за времето, когато той беше „малкият Пацо“, а аз за него „бате Драган“ – приятел На по-големия му брат. Пацо се числеше към групата на Сия Янакиева – една от създателките на детския радиотеатър у нас. В нейна помощ като музикален оформител й сътрудничеше не друг, а самият Йосиф Цанков.

За щастие в осемчасовата програма на радиото по мое време вече участваха много често със своите рецитали най-изтъкнатите наши певци и инструменталисти. Именно те популяризираха чрез своето изкуство и чрез труда си не един от шедьоврите на световната вокална и инструментална музика сред някогашните радиослушатели.

Тогава в радиото сътрудничеха примадоната на Софийската народна опера Мария Милкова-Залотович, големият оперен бас Михаил Попов, мецосопраните Ана Тодорова и Таня Цокова, баритонът Събчо Събев, тенорът Георги Велев, сопраното Елисавета Йовович-Ковачевска и още цяла плеяда български певчески светила.

Сред инструменталистите, да си призная, на първо място лично аз съм запомнил Димитьр Ненов – голям наш музикант, с когото България тепърва ще има да се гордее. Запомнил съм и цигуларя Арсени Лечев, пианистката Люба Енчева, челиста Светослав Марчинков и изящната цигулкова виртуозка Недялка Симеонова.

През 1939 г. най-неочаквано една моя съученичка от прогимназията – известната впоследствие актриса от театър „Трудов фронт“ Невена Куманова – стана говорителка в радиото. Тя беше вече третият „мой човек“ в тази институция и благодарение на нея аз можах в края на краищата да погледна тогавашната „светая светих“ за обикновените слушатели и вътре. Да вляза лично в нейното здание на ул. „Московска“ № 19. Като си припомням сега не само примитивната техника на онова старо радио, но и неугледните и неудобни помещения, в които работеха неговите първи служители, аз просто изтръпвам! А представете си, те не бяха отгоре на всичко и бог знае колко възнаградени за онова, с което трябваше да се справят ежедневно. Но така или иначе тези люде се справиха! И поставиха здравите основи на онази гигантска радио-организация, наречена днес Българско национално радио, без която българският народ просто не може да си представи своето ежедневие.

Из книгата на Драган Тенев „Тристахилядна София и аз между двете войни“, София, Български писател, 1997, с. 149-154.