Вляво: Сотир Майноловски в „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973); вдясно: шарж на актьора на Стената на славата пред Театър 199
Вляво: Сотир Майноловски в „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973); вдясно: шарж на актьора на Стената на славата пред Театър 199

Боли ме, че все още даваме много на некадърни синчета, само заради заслугите на бащите им.
Моето откровение е, че не мога да се преустроя така бързо, както за много хора чувам, че са преустроени вече.
Сънищата, които ме радват – в които мога да кажа на моя директор всичко това, което мисля за него и нищо лошо да не ми се случи.
Най-често се завръщам към моето детство, защото тогава обичах всичките си другари и бях обичан от всичките си другарчета; защото тогава не знаех думата омраза и другата дума, която влезе в нашия речник, която страшно ме смущава – корупция.
Моето любимо пътуване – не го разбирам буквално, да отида до Съветския съюз, примерно, или до Монголия. Аз винаги пътувам към утрешния ден, който вярвам, че ще бъде по-добър от днешния.
Изповядвам като девиз това, което съм откраднал от Лиляна Михайлова – да може да се научим да обръщаме само добрата страница в хората, а лошата – да остане за тях самите.

Тези мисли театралният и филмов актьор Сотир Майноловски (31 октомври 1930 – 21 ноември 2007) споделя през 1988 година на среща с работници от завода за обувки в Добрич. Именно в градския Драматичен театър започва и неговият творчески път. Роден е във Варна, където завършва гимназиалното си образование. Следва актьорско майсторство във ВИТИЗ и на 29-годишна възраст излиза като щатен артист на сцената на Добричкия театър. През 1964 година се мести отново в София и в продължение на три години играе в Сатиричен театър „Алеко Константинов“. След това става част от трупите на театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия театър, на който е и директор последните години преди да се пенсионира до 1997 година. В запис от 1988-а Майноловски говори за противопоставянето между театъра и киното и за сладостта на актьорската професия:

Театърът си остава неговата голяма страст, макар и не малобройните му екранни превъплъщения и то в едни от най-продуктивните години на българската кинематография. Снима се в „Най-добрият приятел, когото познавам“, „Цар и генерал“, „На всеки километър“, „Понеделник сутрин“, „Закъсняло пълнолуние“, „Спомен за близначката“, „Мъже в командировка“, „Щурец в ухото“ и много други. Познаваме го и от малкия екран, където участва в телевизионната драматизация на редица класически заглавия, сред които „Албена“ (Йордан Йовков), „Хъшове“ (Иван Вазов), „Светът е малък“ (Иван Радоев), а също така и в „Строшената делва“ (Хайнрих фон Клайст), „Джени – жена по природа“ (Ърскин Колдуел), както и в мюзикъла „Големият и Малкият Клаус“ по едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен. Отличаващия се актьорски маниер на Майноловски откриваме в редица постановки на Радиотеатъра, които се съхраняват в Златния фонд на БНР. Чуйте го в ролята на Странджата в откъс от „Немили-недраги“, излъчен в радиоефира през 1975 година, четец Любомир Кабакчиев:

Тема, която вълнува актьора, е развитието на новото театрално поколение. Наред с талантите, за които магията на театъра се превръща в съдба, той забелязва и негативна тенденция у някои – театърът като начин да „начешеш“ суетата си. „Учудвам се – казва Майноловски – играят година по сцените в провинцията и след това се отказват, напускат Толбухин (дн. Добрич) или Михайловград (дн. Монтана), или Кюстендил и веднага отиват и стоят по тия кафенета в киното, за да бъдат поканени за някоя роличка. Смятат, че веднага ще станат Ален Делон и София Лорен. Не може така. Аз никога няма да забравя думичките на големия български артист Константин Кисимов, който казваше: „Нямаш ли си вътре кандилцето никакъв ВИТИЗ не може да те спаси, сине! Изкуството не прощава и театърът изхвърля артисти като тия, киното също – макар и за време, лансирани от режисьори и други приятелски среди те отпадат, защото зрителят е най-обективният съдник.“

През цялата си творческа дейност Сотир Майноловски обикаля из театралните сцени на много български градове. За гостуващите представления той споделя: „Ние наистина сме жадни за тези очи, които ни гледат от малкия салон. Защото тези очи са много по-девствени и чисти отколкото очите на едни зрители, които са преситени от изкуство; които се чудят къде да отидат, един афиш ги дърпа към Парцалев, друг – към Стоянка, от едната страна виси плакат на Мирела Френи, от другата страна – на Гяуров. Истинската публика е жадната публика, затова и аз като всеки актьор, се връщам с радост в малкия град“.

По тази публикация работи Анна Капитанова