„Дошло е младо даскалче да учи млади момчета…” – така пеели котленските моми, когато в будното планинско градче Котел и околните селища се разнесла славата на младия учител Сава Доброплодни. Той пристига там през лятото на 1842 година, едва двайсет и две годишен, от прочутото Цариградско Куручешме, вече високо образован, изпълнен с желание да просвещава поробения си народ и да му помогне да извоюва свободата си.

Сава Хаджиилиев – Доброплодни (3 декември 1820 – 19 април 1894) е роден в град Сливен. Баща му, хаджи Илия Славов, учил в гръцките и българските манастири на Света гора гръцки и славянски език, стара и нова църковна музика, посвещава живота си на учителската професия. Майка му хаджи Трендафила има манастирско образование и също учителства от младини. През 1805 година родителите му откриват в дома си малко, но добре уредено килийно училище,  където Сава започва своето образование и откъдето наследява огромната любов към учителската професия. След като учи при Гаврил Кръстевич в Котел, продължава в Цариград в Куручешме и се обучава в гръцкото Велико народно училище. Тук той получава солидно образование и се запознава отблизо с църковната борба, която нашият народ води за постигане на културна и национална независимост.

Една съдбовна среща на Доброплодни с младия Раковски в Цариград определя по-нататъшния път на ученолюбивия и патриотично настроен младеж. Младият Сава изучава аритметика, география, философия, етика, риторика… Заради голямото си прилежание и високия си успех е наричан от съучениците си „философ”, а за един от учителите си е „Евкарпидис” – „Доброплодни”. Завършвайки учението си в Цариград, младият мъж решава да се отдаде, според думите му, на „това мило поприще – учителството”, чрез което най-добре ще може да служи на народа си.
За този период от живота си Доброплодни по-късно пише в „Кратка автобиография”: „Аз влизам вече в обществото като учител! Трябва да пазя добре във всичко, за да бъда пример за учениците и гражданите. Това нещо не е твърде лесно. Тук е основата на живота! От мене зависи да направя добро впечатление или лошо!… Ето моето верую и моя принцип! Дай Боже да излезе на добро!”
На това верую и на този принцип Сава Доброплодни остава верен през целия си живот. Но той мисли не само за просветата на народа си, а и за неговото освобождение. Връзката му с Раковски продължава и той го съветва „да надъхва учениците си въобще с патриотизъм и жертвоготовност за отечеството, да ги разпалва за наука”. Но не само с него се среща Доброплодни: „Помня, че в него време посети Котел Фотинов, за да събира спомоществователи за издаваемото му в Измир периодическо списание „Любословие”. С него се виждахме лично и приказвахме… В него време посети Котел и Иван Богоев (отсетне Богоров), за да продава напечатаната от него „География”, преведена от руски. Помня твърде добре, че ми се съобщи тайно за една българска история (Паисиевата, намираща се в черковата) и с големи молби можах да я зема за кратко време да я препиша. Преписа ѝ се съхранява и до днес в библиотеката ми…”

Зареждат се години на упорит и самоотвержен труд в полза роду: 1848-1852 година Сава Доброплодни е учител в Шумен, където съставя няколко учебни ръководства и се сближава с полските и унгарски емигранти, в това число и с Лайош Кошут. Предприема обиколка из Виена, Бърно, Прага и  Карлсбад.
Интересен момент в биографията на Доброплодни е учителстването му в Сремски Карловци през 1853-та като учител по старогръцки език. Престоят му в Карловачката гимназия е твърде полезен за него. Тук той научава сръбски език, учи немски и латински. Среща се с образовани и културни хора, в бита и отношенията се сблъсква с неща, които липсват в поробеното отечество, попива нравите и няма търпение да „цивилизова” родината си. В гимназията усвоява педагогически знания и опит, които използва в по-нататъшната си педагогическа дейност в България.

След приключване на учебната 1854-55 година Сава Доброплодни се завръща в България и се установява отново в Шумен. Преустройва училищата по образец на тези в Карловац. Основава полугимназия и първото класно девическо училище (1856). Въвежда в черквите славянски език, организира честване на Деня на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий. В града се ражда третото поред, след Свищов и Лом, българско читалище, на което основотел и първи председател е Доброплодни. Тук всеки може да прочете най-популярните наши и западни вестници, да приседне на раздумка. Будителската му дейност в Шумен е свързана и с забележително събитие в нашата културна история – театралното представление на неговата комедия „Михал”, известна повече под името „Михал Мишкоед”, изнесено на 15 август 1856 година пред шуменското гражданство, в което играе неговият ученик Васил Друмев. В този ден се ражда Българският национален театър.

Откъс от „Михал Мишкоед” в Сатиричния театър, дело на режисьора Методи Андонов. Сцена с участието на Георги Парцалев (Михал) и Жени Филипова (баба Марта) – запис от 1964 година, съхранен в Златния фонд на БНР:

В периода от 1859 до 1878 година той учителства в Сливен, където е и директор на полугимназията, във Варна, Тулча, Силистра и Кюстенджа. В последните три града основава читалища, но нито едно не носи неговото име. В Силистра е главен учител, въвежда нови, съвременни учебници и подпомага селските училища. Тук подготвя представянето на „Многострадална Геновева” и „Михал”. Доброплодни е пратеник на църковнонародния събор, свикан в Цариград през 1871 година, изработил основния закон на новосъздадената Българска екзархия.

Освобождението на България народният просветител и възрожденски деец посреща с възторг. По това време е учител в Тулча. По този повод пише: „Благодаря ти, Господи, че се удостоих да видя отечеството си България освободено, сега нека умра, ако е тъй писано.”
Известно време живее във Варна, където е член на Окръжния управителен съвет. В годините 1881 до 1885-а е училищен инспектор в Разград. В града организира педагогически курсове с учителите от окръга.
Изявява се и като редактор на вестник „Нова българска пчела”, който започва да излиза във Варна, а после в София. Негова заслуга е първият ученически черковен хор, както и въвеждането на френски език в училищата.

Сава Доброплодни е не само учител и просветител, чиито знания се отличават с присъщата за съвремието му многостранност в областта на филологията, на естествените науки, на педагогиката. Той е и културен деец и възрожденец, забалежителен книжовник, автор на редица книги и учебни пособия. За потребностите на образователното дело съставя и отпечатва: „Игиномия – сиреч правила, за да си вардим здравието” (1846), издадена повторно в съкратен вид под заглавие „Кратко здравословие…” (1865). Това е превод на книгата на един преподавател в Галато-Сарайското медицинско училище в Цариград. Освен че подбира много нужно за времето си четиво, Доброплодни успява да предаде трудната медицинска материя на ясен и разбираем български език. Следват: „Водител за взаимните училища” (1852), „Писменик” (1853), „Училищни таблици” (1857), „Пространний буквар за децата, или взаимоучителни таблици” (1860), „Нов буквар за приготовление към звучната метода” (1866), „Неделни апостоли и евангелия” (1866). Възрожденската преса от 1857, 1860 и 1875-а години осведомява и за други подготвени за издаване учебници като „Свещена история”, „Всемирна история” и др. През 1893 година излиза неговата последна книга „Кратка автобиография”.

Успехът на комедията на Сава Доброплодни „Михал”, представена в Шумен, доставя радост на зрители, на режисьор, автор и актьори. Това дава смелост на Доброплодни за нови театрални изяви. Той написва и превежда още пиесите: „Тримата ефрейтори” – комедия в едно действие, „Прошенописецът” – комедия в едно действие, драмата „Двамата взводни командири”, „Нещичко” – монолог в една сцена, „Вяра и любов” или „Велислав и Слава” – драма в три действия.

Делото на Сава Доброплодни получава заслужено признание. През 1884 година Българското книжовно дружество (днес БАН) го провъзглася за почетен член. На 18 май 1889 година е удостоен от княз Фердинанд със сребърен медал за заслуги.
Сам в своето „Надгробие” просветителят пише:
„Той учителства много
без да търси злато, слава.
Ами още и в дълг влезе
само книги да издава…”

По тази публикация работи Десислава Димитрова