„Свобода е, когато хората говорят. И говорят глупости много често и то някой път велики глупости. Но по-хубаво да говориш велики глупости, отколкото да знаеш, че имаш тапа на устата си и трябва да премисляш всяка своя дума. Защото в едно такова общество тоталитарно не е чак толкова страшна цензурата, много по-страшна е автоцензурата. Самият ти да си си цензор на това, което говориш. Автоцензурата, това е белегът на тоталитаризма, когато става дума за свобода на словото.“

Петко Бочаров и неговите виждания за професията, живота и съдбините на България, запис 2013 година:

Не само е смятан за такъв, но приживе той наистина бе доайенът на българската журналистика – Петко Бочаров. Роден е в София на 19 февруари, девет месеца преди подписването на Ньойския договор през 1919 година. После изминават 96 години на пълен с превратности живот в неговите „три Българии“ или трите епохи в историята ни след Освобождението. „По онова далечно време улица „Раковски“ също беше централна столична улица, павирана и чиста, въпреки че тогавашните таксита бяха файтони с по един или два коня, а минаваха и каруци от околните шопски села. Днес Слатина, Надежда, Дървеница, Орландовци, Връбница, Княжево, Бояна, Драгалевци, Бистрица, да не изброявам всичките, са квартали на столицата и като видиш как девойките им са облечени достатъчно оскъдно, за да им се вижда пъпа, трудно можеш да по-вярваш, че дядовците им ходеха с цървули и потури, с кожухче и калпак и в най-горещите дни“ – пише журналистът в книгата си „Картини от три Българии“.

Бочаров завършва Американския колеж, а след това право в Софийския университет. От 1952 година работи в БТА, първоначално като преводач от английски език, а впоследствие достига до длъжността заместник главен редактор. През 1983 година се пенсионира, но минава на свободна практика, защото според него няма такова нещо като пенсиониран журналист. Между 1981 и 1993 година участва с новини и коментари във „Всяка неделя”. Има редовни рубрики по БНТ в програмата „Тв око”, в радио „Свободна Европа” и в „Дойче веле”.

На 23 февруари 1992 година в предаването „Тв око” произнася фразата „Да, ама не”, която става нарицателна, но интересното е, че трябва да бъде обявена награда за онзи, който си спомни по какъв повод точно я е произнесъл. И децата знаят, че той е журналистът, който изобрети това положително отрицание в коментара „да, ама не!“. Нещо като дървено желязо? Да, ама не! Защото, когато едно твърдение е лъжовно, но целесъобразно, то коментарът за него може да е само този: да, ама не! Според Петко Бочаров „да кажеш, че един журналист трябва да бъде безпристрастен, е тъпотия“. Няма обективен коментар, защото съдържа гледната точка на журналиста, бе негово убеждение. Издава автобиографичните книги „Картини от три Българии“, „Лица и съдби от три Българии“, „Страсти и контрасти от три Българии“ и “Петко Бочаров на 95 години през три Българии“, сборника коментари „Да, ама не!“.

За него има три основни правила в журналистиката:

„Първо, когато пишеш или говориш за нещо, трябва да познаваш материята. Задължително.
Второ, трябва да вярваш в това, което пишеш или говориш. Също задължително.
Трето, пиши и говори на литературен български, използвай невероятните нюанси на нашия език, не го наранявай с фрази като “Има ли някого?”.

Правила, на които той никога не е изневерявал.