„Поетът с ватенката”, „Димитровградският поет”, „Певецът на новото време” – нито едно от тези определения не е точно за човека Пеньо Пенев, нито едно от тях не разкрива дълбоката му душевна драма, житейските сътресения, трагизма на обреченост.
Той е сред най-известните ни поети от първото следвоенно поколение творци. Роден е в севлиевското село Добромирка на 7 май 1930 г. в бедно семейство. Момче с изключително противоречив и буен характер, експанзивен, същевременно дълбоко честен, идеалист и мечтател, той започва да пише стихове още като ученик.
В запис от 1969 година майката Донка Пенева разказва за желанието на сина си да стане поет, за неговото детство и юношество:

Политическите промени след 9 септември 1944 година създават условия при които юноши като него, се включват активно в обществено-политическия живот на страната – перспектива, която за Пеньо става основен източник на вяра и убеждение, че той и събратята му са призвани да изградят новото бъдеще на България. На този избор, на тази перспектива се отдава изцяло и още незавършил севлиевската гимназия, става бригадир на железопътната линия Ловеч – Троян и на язовир „Росица”, а от началото на 1949 година е „гражданин” на бъдещия Димитровград, на своята тревожна епоха. Спомени за този щастлив период от живота на поета и за техните „димитровградски срещи” разказва литературният критик Любен Георгиев в запис от 1972 година:

В началото на 1950 година Пеньо е назначен във вестник „Стършел”, където пише малки сатирични стихове по изпратени до редакцията критични дописки. Когато в края на същата година започва да излиза вестник „Димитровска правда” – първият, който носи стихове в него, е Пеньо Пенев. Следващата година вече е признатият поет на редакцията и завеждащ хумора във вестника. След отбиването на военната си служба през пролетта на 1954 година Пеньо се връща в Димитровград. Първите години са особено плодотворни за автора. Почти във всеки брой на „Димитровградска правда” има негови хумористични стихове, злободневки и фейлетони. През 1955-а възниква един вестникарски скандал, който едва не го праща в затвора. В един брой на вестника е публикувано стихотворение, в което има акростих. Поетът пише злободневката с акростиха в защита на лекарка, уволнена от болницата. Героите от акростиха го съдят, но съдът го оправдава.

Страстен почитател, поетът гледа всички постановки на новооткрития професионален театър в Димитровград.  Когато се поставя пиесата „Женитба” от Николай Гогол с режисьор Никола Ковачев, а в централната роля дебютантът тогава Ицко Финци, Пеньо пише текста на програмата за спектакъла. Прави го със свойственото му увлечение, за една нощ, и гордо отказва всякакъв хонорар.
В края на 1956-а стихосбирката „Добро утро, хора!” – единствената издадена приживе – излиза от печат, но литературната критика не е благосклонна към дебюта на младия поет. Пеньо Пенев преживява тежко тази оценка, но по-страшното за него е тоталното неглижиране. В обзорните текстове за поезията в централните вестници името му не се споменава никъде. Сложната и противоречива личност на Пеньо Пенев, в чиято основа е амбицията на лидера, го извисява и го убива, защото този млад, талантлив човек, не може да приема граници за творческата си индивидуалност, нито противоречие между идеята и реалността. Дръзко и самонадеяно сам иска да руши прегради, което често го води до неуспехи и отчаяние, до кръчмарски буйства, до меланхолия, която с годините се задълбочава и го разстройва психически.

Негови учители са класиците на българската поезия Димчо Дебелянов, Иван Вазов, Пейо Яворов, Христо Ботев, от които са повлияни „Моите песни”, „Моите вечери”, „Злочеста песен”. Много силно е въздействието на Никола Вапцаров с неговото жертвено отстояване на политическия избор и модерния за тогава поетически стил. Но въпреки демонстрираното пристрастие гражданската позиция на Вапцаров не отговаря изцяло на Пеньовата амбиция да бъде „глас и съвест на епохата”, защото единият живее във военно време, а другият – сред мирното съзидание на победилата революция. В този смисъл негов „бог” става Владимир Маяковски със своеобразния си живот и уникалния си поетически стил, позволяващ изкуството да се свързва пряко с идеологическите задачи. Лириката му е най-близка до търсенията на Пеньо Пенев, защото и той пише за Димитровград като пряк участник в процеса на съграждане, като „барабанчик в похода”. Насища творчеството със събития и факти за епическите мащаби на промените, с грандиозни идеологически обобщения, а съизживяването им придава на стиха му особена топлота и искреност. Като инакомислещ поет, той се сблъсква често с равнодушие и враждебност, с праисторически представи за поезията, с консерватизъм и предубеждение на вкусовете, с култово-идеологическа мнителност. Неведнъж са му изтърбушвали стиховете, за да изнамират несъществуващи двусмислици в контекста, изпълнявайки „високите партийни поръчения”…

Пристигайки в София през 1957 година, Пеньо Пенев намира от една страна маса „доброжелатели”, следващи всяка негова крачка и определящи действията му, унифицирани и в облекло, и в мисли, а от друга – скръбни остатъци от някогашната бохема, давеща в кръчмите последните надежди и мъката по безвъзвратно отлетялото време. Да, може да ги наричат „врагове на народа”, „лумпени”, но все пак те са поети и разбират от раз болката и колебанията на младия си събрат. Приемат го в своите редове, заедно пият до ранни зори, говорят му за романтизъм, за чисто човешки чувства и внасят още по-голямо колебание в младата неукрепнала душа. Пеньо Пенев, вече „димитровградско чедо”, искрено вярващ в идеите на комунизма и приветстващ новото строителство, дълбоко в душата си разбира, че в страната ни не е това, което трябва да бъде, не затова са загинали партизаните, които е виждал в Севлиево. На пръв поглед декларативното произведение „Дни на проверка”, всъщност е един буен, спонтанен изблик на накипяла болка, тревожни мисли и съмнения, заклеймяване на миналото и страстен порив за осмислен, трезвен живот. Поемата с начално име „Сто възела” е последната творба и Гордиевият възел на живота на поета, сам разсичайки го ненавършил 29 години.
Чуйте част от „Дни на проверка”, която авторът гръмогласно рецитира, съхранявайки я като документ за себе си и за епохата, в запис от 1958 година:

Годините в София, където идва със семейство и дете, са много тежки. Заживяват на квартира. Обещават му работа във вестник „Литературен фронт”. Не може да получи софийско жителство и да започне постоянна работа. Макар вече да е популярен поет живее с дребни хонорари и помощи от фонда на писателския съюз, няма пари да издържа семейството си и един ден остава сам.
„Омръзна ми да бъда бездомен, безработен и необичан”, ще произнесе за последно по-късно, а дотогава лежи в психоневрологичния диспансер, когато не е там прекарва дните предимно в кръчмите, вкопчен в мисълта за самоубийство. Както сам споделя: „Изтръгнати са ми всичките корени. Пътища много, но път няма. Ограбиха ми вярата. Няма по-страшно престъпление от това да ограбиш на човека вярата.”
Силно е разочарован от реалността, в която е принуден да живее след „великата промяна” – лансирането в литературата на посредствени „творци”, с „ангажирани произведения”, липсата на перспектива за обикновените хора, включително за създателите на Града на младежта – Димитровград, пък дори и раздаването на новите жилища на „заслужили другари”.
Пред близки и познати пак е открит и сърдечен, но пред непознати става затворен. Дръзкият език му създава много неприятели, престават да го печатат, изпада в мизерия. Отчаян, поетът се завръща в любимия Димитровград. Тежко болен, житейски изтерзан, на 27 април 1959 година, Пеньо Пенев слага край на живота си. Трагедията му е частен случай, но по обхват и значение с вселенски мащаби, защото е трагедия на прегазеното свободно слово и погазената човешка свобода.

За неговия всеобхватен творчески талант напомнят не само издадените посмъртно стихосбирки „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения” (1959) и „Стихотворения” (1961), но и над 350-те хумористични и сатирични произведения, в които безпощадно бичува недъзите на съвременното общество. Експресивната му сатира влиза в тежък конфликт с партийните предписания, според които е „вреден, вражески елемент” нещо напълно несъвместимо с определението „певец на новото време”.

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява над мен, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Умението на Пеньо Пенев да изразява лично изживяване чрез природни картини е впечатляващо. Предлагаме ви още едно авторско изпълнение, част от Златния фонд на Българското национално радио. Пеньо Пенев – „Пътеката е извървяна”:

Доброта и болезнена чувствителност чертаят интимно-лиричния щрих, силно изявен в няколко стихотворения от цикъла „Когато се наливаха основите”, посветени на малкия му син Владимир и на жена му Мария. Това са стихове изпълнени с много обич, топлота, нежност и жажда за щастие.

Просто един „поет с ватенка” не може да роди такава сензитивност в цвят и звук. Толкова богата палитра от емоции може да пресъздаде само нежен лирик, отзивчив приятел, деликатен човек, а не идеологизиран „певец на изграждащия се социализъм”. И именно като човек, творец и личност Пеньо Пенев остава в сърцата на хората. А в най-съкровената изповед на поета е закодирано противоречието на невъзможния му житейски ред: „Аз обичам живота, но съм влюбен в смъртта.”

Не са много тези, които го изпращат до последния му дом. Когато полагат тялото му в рохката, априлска пръст, минава влак. Машинистът, най-вероятно негов приятел, спира влака и с локомотивната свирка отдава последна почит на Пеньо Пенев.