„Енергията му беше съсредоточена в работата. Време за театрални шеги и сплетни нямаше. Четеше много – книги, пиеси (ползваше руски, немски и френски език), слушаше музика, посещаваше изложби, пишеше теоретични статии, репетираше. Разговаряше съсредоточено със своите студенти, актьори, приятели и почитатели. На всекиго помагаше. Професор Бениеш нямаше противоречив човешки и творчески път. Напротив! Живееше в рядко срещана хармония на един отдаден на работата си човек“, казва за своя преподавател актьорът от театър „Сълза и смях“ Георги Георгиев.
Проф. Моис Исак Бениеш (29 май 1907 – 6 май 1976) е театрален актьор, режисьор и педагог. Роден е Русе, първороден син от шестте деца в семейството на дребен търговец. Завършва Търговската гимназия в родния си град и започва работа като счетоводител в частни фабрики и предприятия.
От малък има интерес към сцената и словото, участва в ученически постановки и рецитали. След завършване на гимназия обаче и особено след като семейството се премества в София увлечението по театъра става негово хоби и заема все по-голяма част от вниманието и времето му. През 1928 година към еврейското читалище „Бялик“ група младежи, сред които и Бениеш, сформират самодейна театрална група. Още първата поставена пиеса – „Химн на нищетата“, им носи окуражаващ успех. Социалната проблематика на пиесата, в която акцент е мизерията на отрудените хора, се приема с вълнение от публиката.
През 30-те години пътят на Моис Бениеш минава последователно през т.нар. самодейни класови театри, като той е актьор и режисьор в политически агитационните и призивни изяви на работническия театър „Сините блузи“, колектив „Трибуна“ (под ръководството на Боян Дановски), Съюз на театралните зрители „Народна сцена“, Театър 35, Нов реалистичен театър.
Макар и всяка от тези формации да съществува за кратко време, Моис Бениеш обобщава своя и на останалите ентусиасти опит: „Пътят ни беше труден, зигзагообразен, отивахме напред, връщахме се, бяхме крайни в отричането и пламенни във вярата за един истински народен театър. Ние го предусещахме и очаквахме.“
Заради активното си участие в театрални трупи, проповядващи леви идеи, в периода 1941 – 1944 година Моис Бениеш е интерниран в трудови лагери. След 9 септември 1944 година започва работа в Радио София, участва в създаването на радиотеатъра. Със свои колеги организира кръжок за литература и изкуство „Никола Вапцаров“. Подготвят малки изнесени програми, както и вечери посветени на отделни автори – Ботев, Смирненски, Мопасан, Маяковски, Беранже… През 1947 година е изпратен в Радио Москва като говорител на българската емисия. Паралелно завършва режисура в института за театрално изкуство (ГИТИС) „А. В. Луначарски“ при проф. Юрий Завадски. В класа са събрани представители на много много народности. Основният метод за преподаване е да се научат на режисура чрез овладяване на актьорското майсторство. За обучението си Бениеш разказва: „Макар да имах известен професионален опит – бях играл, бях поставял пиеси, – в съприкосновение с педагогическия опит на моите учители аз трябваше да направя нова оценка на това, което знам и мога. Трябваше да обърна внимание на неща, които преди съм отминавал – гласовия диапазон и неговото развиване, пластиката на тялото, мизансцена, детайлите в образа. Всичко това се разкриваше за първи път пред мен в една спокойна творческа атмосфера.“
След завръщането си в България през 1951 година е назначен за режисьор в Народния театър „Иван Вазов“. Във времена на идейно-естетически промени и търсения, Моис Бениеш създава запомнящи се постановки, като се отнася с внимание към капризите на световните и национални театрални тенденции. Още през 50-те години на сцената на Народния театър поставя както класически български пиеси като „Големанов“ (1953) и „Вражалец“ (1957), така и „Салемските вещици“ от Артър Милър (1955-56), „Дневникът на Ане Франк“ от Гудрич и Хакет (1958), „Сама“ от Альошин (1957) и много други.
Бениеш открива за родната сцена Артър Милър, като дори сам превежда първата поставена от него пиеса. Режисьорът Леон Даниел пише по този повод в автобиографичната си книга: „Той пробута „Салемските вещици” толкова невъзмутимо, тихо и наивно, че и най-бдителната част на войнстващите цензури, дори и в този най-мътен период на реставриращия се култ, не можа и копче да му каже…”
Откъс от „Салемските вещици“ с Иван Димов и Иванка Димитрова, запис 1956 година:
Началото на постановката „Големанов“ с участието на Петко Атанасов в ролята на Големанов, Лео Конфорти, Пенка Икономова, Асен Камбуров, Марин Тошев и др., запис 1953 година:
През този период Бениеш поставя и незабравимата „Години на странстване“ от Алексей Арбузов, която се играе при изключителен успех и е високо оценена от зрителите и критиката. Определя я като поетичен разказ за съкровените лутания на героите, в опит да намерят истината в живота и своето място в него. Тя е неговият личен принос в борбата срещу опростяването и схематизирането на човешката същност.
Мила Павлова и Апостол Карамитев в „Години на странстване“ от Алексей Арбузов, запис 1955 година:
След години Моис Бениеш се връща към спектакъла на „тяхната младост“ и работата по неговото поставяне, запис 1974 година:
Моис Бениеш прави постановки и за радио и телевизионния театър. Във времето, когато режисурата почти едностранчиво се увлича от епичните размери на театралната творба, той е от първите, които се обръщат към камерния театър, отново защитавайки идеята за многообразието.
За целите на своята социална и обществена изповед Моис Бениеш избира Бертолд Брехт и сякаш се превръща в негов ревностен привърженик и пропагандатор. За първи път поставя на софийска сцена „Майка Кураж“, „Добрият човек от Сечуан“, „Оръжието на госпожа Керар“, „Еврейката“, „Предателят“.
В основата на неговата житейска философия и професионална методология, наред с ерудиция, вкус и взискателност е заложено и уважението към актьора и неговата мисия. Казва, че обича да работи с неспокойни и дръзновени актьори, които „стават сътворци с режисьора“, с които установява творчески контакт, взаимно горене, търсене, които имат своя тема в изкуството. И като преподавател по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) Бениеш е всеотдаен и посветен. В класовете си подбира ярки индивидуалности, а сред неговите студенти са Георги Черкелов, Иван Андонов, Николай Гълъбов, Асен Шопов, Йосиф Сърчаджиев, Анани Явашев, Цветана Манева, Илка Зафирова, Георги Новаков и много други. Толерантен по природа, той възпитава някак неусетно, без досадни поучения и четене на морал. Пословичната си деликатност и трудолюбие съчетава с упорита, непреклонна взискателност.
Цветана Манева за своя преподавател и първите уроци, научени от него, запис 2018 година:
25-годишната работа на Моис Бениеш на най-голямата театрална сцена в България показва безпогрешния му вкус за добра драматургия. Търси и представя нови автори, избира силни пиеси, с които сякаш иска да изпревари театралното време. Автор е на книгата „Мисли през антракта“ (1966), творчески портрети, рецензии и трудове, посветени на театъра, анализи, спомени и критики. Част от тях намират място в издадения по повод 100-годишнината от рождението му сборник „Мъките и радостите на режисьора“ (2007), съставен от Мая Бениеш – негова дъщеря и дългогодишен драматург в Радиотеатъра. С отдадената си работа Моис Бениеш заема заслужено място сред строителите на съвременния български театър, като полага в основите му своето творчество, ерудиция и талант на педагог, възпитал няколко театрални поколения.
„Той беше много скромен човек, учеше се непрестанно… Прочут до края на живота си с книгата в ръка, той никога не парадираше, не поучаваше, но винаги беше готов нещо да прави…“, спомня си режисьорът Гриша Островски с признателност за Моис Бениеш, когото смята за свой учител, запис 2003 година: