Музика, сътворена от митични разкази и песни. Музика, която описва сънища и картини от финландската природа. Музиката променила и определила живота на един от най-оригиналните симфонични композитори до средата на ХХ век. Изкусен манипулатор на формата в създаването на симфонична музика, но и всепризнат майстор на миниатюрата. Не са много композиторите, които напълно доминират музиката на страната си, както роденият преди 155 години във Финландия Ян Сибелиус. В началото на миналия век международната известност на композитора превръща и музиката му в един от символите в борбата на Финландия за самоопределение и независимост.
„Лебедите са постоянно в мислите ми – те славят живота. Странно е, че нищо друго на този свят, нито в изкуството, нито в литературата или музиката има същия ефект върху мен както тези лебеди, жерави и гъски, и звуците, които изпълват същността им.“ Това са мисли, записани през 1915 година в дневника на Сибелиус, докато работи върху финала на шестата си симфония.
Йохан Юлий Кристиан Сибелиус е роден на 8 декември 1865 година в Хамелинна, Финландия, в семейството на градския лекар Кристиан Густаф Сибелиус и Мария Шарлота – дъщерята на свещеника на Пихайоки. Младият Йохан започва уроци по пиано едва на девет години, но свиренето на цигулка превръща първоначалния му ентусиазъм в стремеж към целенасоченото изучаване на музикалната композиция.
Сибелиус учи във Финландското училище – първото с изучаване на финландски език във Великото херцогство на Финландия, което е автономна част от Руската империя. Тук той се запознава с финландската литература и е очарован от митологията на страната, особено от фолклорните истории, събрани в митологичната епопея Калевала, публикувана за първи път през 1835 година. Първата си композиция за цигулка и виолончело „Водни капки“ създава през 1975 година. Въпреки очевидния му музикален талант той записва право в Хелзинки, но скоро след това влечението му към музиката го кара да продължи обучението си в Хелзинкския музикален институт (днес Академия „Сибелиус“). Отначало изучава цигулка, а под ръководството на Мартин Вегелиус композира камерна и инструментална музика. Заедно с преподавателя си по пиано, композиторът Феручо Бузони, започва да изучава композиция.
Напуска Финландия, за да продължи обучението си в Берлин и Виена, където сред учителите му са композиторите Робърт Фукс и Карл Голдмарк. В този период Сибелиус вече е доста добър цигулар. Той дори се явява на прослушване във Виенската филхармония, но не успява да изпълни изискванията за майсторство. В следващите три години, докато изучава композиция, той се среща и със симфониите на Антон Брукнер, в резултат на което започва да пише оркестрова музика. По същото време работи и върху хоровата симфония „Кулерво“, която е основана на истории от Калевала.
При завръщането му във Финландия изпълнението на първата му мащабна оркестрова творба „Симфонията на Кулерво“ постига зашеметяващ успех. Следващите му творби: тоновата поема „Сага“, сюитата „Карелия“ и симфоничните стихотворения „Четири легенди“, го определят като водещ композитор на Финландия. В тези оформени от литературно-визуалния текст произведения Сибелиус развива своя симфонична концепция, която е коренно различна от тази на съвременника му Рихард Щраус.
През 1892 година той се жени за Айно Арнефелд. Преди появата на неговата Симфония № 1 в ми минор финландският сенат му гласува малка доживотна пенсия в знак на признание за неговия талант. Поемата „Финландия“, написана през 1899 година, Сибелиус създава като националистически призив към Русия. С нея творецът отхвърля принудителното господство над Финландия, а днес тя се счита за неофициален национален химн.
„Често, в съня си, дирижирам оркестри и те са толкова огромни, че задната част на виолите им се слива с хоризонта. И всичко е толкова прекрасно“, пише Сибелиус до своя зет, композитора Юси Ялас.
Композициите на Сибелиус от края на 90-те години на XIX век са на композитор-националист, който развива творбите си в каноните на романтичната традиция. През първото десетилетие на XX век, когато Симфония №2 в до мажор е изпълнена в Берлин, а Симфония №3 в си мажор е представена във Великобритания, славата на Сибелиус се разпространява и на европейския континент. Концертът му за цигулка в ре минор е единствената творба, която композиторът би искал да изсвири сам. Техниката му на изпълнение обаче не е в крак с композиционния му гений. Но след като чува вдъхновеното изпълнение на цигуларката Ида Хендел, Сибелиус ѝ изпраща благодарствено писмо. В кратко интервю за Българското национално радио, съхранено в запис от 2002 година, цигуларката си спомня за своето първо изпълнение на цигулковия концерт.
С това произведение Сибелиус загърбва националния романтизъм на втората симфония и се насочва към органичния и безкомпромисен начин на музициране на Симфония № 4 в ла минор. След Първата световна война той публикува най-големите си творби, последните три симфонии – № 5 в ми бемол мажор, № 6 в ре минор и № 7 в до мажор. След написването на симфоничната поема „Тапиола“ през 1925 година Сибелиус престава да композира и остава до края на живото си в „Дома на Айно“, както наричат имението, подарено на семейството от финландското правителство. Слуховете за осма симфония (обещана за изпълнение в началото на 30-те години) и дори за девета симфония остават неоснователни. Незавършените му скици са унищожени след смъртта му.
„За всяка моя симфония съм разработвал и специална техника. Не нещо повърхностно, трябваше да е нещо, което е изживяно. Не забравяйте, че всичките ми незавършени композиции трябва да бъдат изгорени след смъртта ми. Не искам никой да напише „Последните мисли на Сибелиус“ или нещо подобно“, пише Сибелиус до Юси Ялас на 17 юли 1943 година.