„Композитор, който поражда влияния“ – така великият Дмитрий Шостакович нарича Любомир Пипков и му отрежда място сред класиците на ХХ век. Това място той защитава през целия си 70-годишен живот с богатата си музикална култура и ерудиция, с всестранния си художествен талант и оригинална творческа личност. Както и с огромното си жанрово многообразно творчество – опери, симфонии, сонати, концерти, мадригали, хорови, солови и детски песни, филмова музика…

През втората половина на миналия век град Ловеч е един от стълбовете на българската култура, един от най-значителните български музикални центрове. И именно там на 6 септември 1904 г. се ражда бележитият български композитор Любомир Панайотов Пипков. Син на автора на вечния химн на славянската писменост „Върви, народе възродени“, на учителя по музика и композитора Панайот Пипков, той учи пиано от най-ранно детство. През 1918 г., когато родителите му се преместват в София, започва сериозни занимания при известния пианист и клавирен педагог проф. Иван Торчанов. Следващата година постъпва в Музикалното училище в София в класа по пиано на Хенрих Визнер. Първото му значително произведение като композитор е публичното изпълнение през 1923 г. на „22 вариации за пиано“. През 1926 г. Любомир Пипков заминава със стипендия за Париж, където записва пиано при Ивон Лефебюр и композиция при Пол Дюка в École normale de musique. Парижкият период (1926 – 1932 г.) на Пипков се отличава с интензивна работа не само в Академията, но и в музикалното творчество.

Тук той създава някои от най-значимите си произведения: Струнен квартет №1, Соната за цигулка и пиано, клавирно трио, Концерт за ударни и духови инструменти и пиано, първите си песни за глас и пиано, песните „Воденичар“, „Любовта на хамалина“, баладата „Конници“, много обработки на народни песни, замисля и пише операта „Янините девет братя“.

Още с първите си композиции Пипков оригинално използва мелодичните и ритмичните особености на българската народна музика, търсейки интересни съчетания в песенния и танцов фолклор. След завръщането си в България той е корепетитор и хормайстор в Софийската опера. През това време създава сборника хорови песни „Хоровод“, революционната поема „Сватба“, Симфония №1, Концерта за цигулка и оркестър и други.

Голямата творческа и обществена дейност Любомир Пипков започва след приключването на Втората световна война. Той е директор на Софийската опера, председател на Съюза на българските композитори, главен редактор на сп. „Българска музика“, а от 1948 г. до смъртта си (9 май 1974 г.) – професор по вокални ансамбли в Българската държавна консерватория.

През 1948 г. композиторът, обогатявайки българското музикално-сценично изкуство, създава героично-епичната опера „Момчил“, която остава едно от най-забележителните български музикално-сценични произведения. Златният фонд на БНР съхранява спомена на твореца за идеята и начина ѝ на създаване:

Третата опера на Пипков „Антигона-43“, която се появява през 1963 г., е по либрето на Владимир Башев и Панчо Панчев. След нея създава още три симфонии, Концерт за пиано и оркестър, Концерт за виолончело и оркестър, инструментални пиеси, камерни творби, хорови и солови песни, музика за филми и др.

„Обичам поезията заради поезията и когато я чета, никой път не мисля, че може би ще пиша песни по нея. Аз чета просто като човек, който се нуждае от поетично четиво, а след това, тъй като лесно запомням текстовете, те започват своята работа дълбоко у мен, с ускорен вървеж излизат в съзнанието ми на цели строфи, бият в пулса ми и тогава виждам в края на краищата, че този текст иска да излезе от мен, искам да се освободя от него и се превръща в песен, песента просто сама капва“ – споделя композиторът.

А за песента „Нани ми, нани, Дамянчо“ италианският пианист Уго Савини възкликва: „Това е най-хубавата песен на ХХ век, която съм чувал!“

Пипков заявява стила си така: „Една естетика трябва да се породи от самия живот, не от теоретични съображения. Хората търсят някакъв контрапункт, едва ли не по-сложен от Баховия. Искам да правя това, което бие в кръвта ми, да усещам простия живот, слънцето, родното. Ще пиша осморки, деветорки“ (8/8, 9/8 размери).

Многообразна е творческа реализация на Пипков, не само като композитор, но като литератор и поет, публицист и общественик, педагог и художник с ярка социална позиция и прогресивни за времето си убеждения.
Оперният певец проф. Павел Герджиков си спомня за Пипков като за „човек, който години наред следва неизменно един и същ творчески и граждански път. Път на творец, свързал своя живот с най-прогресивното ядро на нашата интелигенция, с най-прогресивните идеи“.

През своя бурен и труден живот Пипков преживява много значителни за нацията ни събития – двете световни войни, Септемврийското въстание, революцията от 1944 г., събитията от 1956, от 1968 г. Оказва се в центъра на много културни явления и остри дискусии. Сближава се с най-активната, радикално настроена интелигенция, има контакти с видни политически дейци, непосредствено след 9 септември 1944 г. се оказва във висшите ръководни сфери на националната  култура – директор на Софийската опера, председател на Съюза на композиторите.

Твърде бързо обаче той е принуден да напусне тези постове – тоталитарната система не приема творци, тя се нуждае от чиновници. А той до края на живота си не се превръща и не позволява да бъде превърнат в чиновник. Именно единството на творец и гражданин го направи певец и критик на своето време. А неговото време беше революционно.