Колаж от корици на книгите на камен Калчев

„Наваля нов сняг и сега небето се е изяснило като гледжосана паница с нарисувани по нея звезди и един виторог месец, също като тоя, който се е наклонил до самия комин на съседната къща.

Виторогият месец и коминът си говорят нещо смешно. Аз виждам много добре от моето прозорче и се усмихвам. Може би греша, като ви говоря за нелепиците на детското си въображение?

Трудно е да се разпръснат привиденията на зимната нощ, която се е надвесила над затрупаното под снега село и се е проснала като океан със звездите си и с месеца си.“

Тази вълшебна картина, запазена в детското въображение на Камен Калчев, той пренася в биографичната си книга „При извора на живота“. Спомен, който разкрива част от вълненията на детската душа, свързани с природните цикли, наближаващите коледни празници и сякаш безкрайните, тихи зимни нощи, които раждат мечти.

Идиличната картина, с която започва разказа си Камен Калчев, веднага бива приземена от реалността, която показва „как се оформя и изгражда мирогледът на човека кои са ония сили, които сочат правите пътища на подрастващия…“

„Вечерята трая няколко минути — докато изсърбаме боба от пръстената паница. След това ни сипаха варени сливи, за „подслаждане“, и на края ни прибраха в собата да спим.

Тъй вървеше нашият живот и животът на съседите и на всички хора от селото ни. Ние дори не подозирахме колко сме бедни. За нас беше естествено да си светим вечер с огъня от камината, да палим понякога опушеното газениче и съвсем рядко да си служим с газената лампа с вечно нащърбеното „шише“. Ядяхме бързо, като че ли хвърляхме залъците зад гърба си, „надве-натри“, както казваше майка ми, и никога това не беше най-важното в живота ни, макар да не си дояждахме и „голите ни тумбаци“ никога да не се насищаха. Можеш ли да нахраниш сиромаха? Той вечно е гладен! А всъщност какво му трябваше: комат хляб, парче сланина, поръсена с червен пипер, и едно местенце, дето да свре главата си, за да се наспи.“

Към тези първи детски спомени авторът се връща и в интервюто си за Българското национално радио (БНР) през 1981 година, в което разкрива мъката на детето, останало и пораснало без баща след Първата световна война:

Изворите на миналото и детските спомени поддържат душата на писателя с животворната си мъдрост, сред която израстват неговите будни, жилави и устойчиви срещу житейските бури герои:

„Имах чувството, че съм частица от тази природа, която беше и милостива и жестока. Аз започнах да мечтая още от детските си години да ставам писател. И понякога съжалявам, че толкова отрано заседна в сърцето ми тази тежка, непреодолима мъка. Защото всяко по-нататъшно преживяване в моя живот аз винаги свързвах с някаква бъдеща творба, която натрапчиво и упорито се въртеше в съзнанието и измъчваше сърцето ми. Аз никога не изпитвах до дъно радостта заради самата радост, аз никога не плачех горчиво и безутешно, както плачат всички, заради самия плач, без да мисля как ли би изглеждало това, ако го опиша?“

Тия уморени хора!

„Той се стреми да внесе хармония в човешкия характер, да го застави да осъзнае постъпките си, да опознае и овладее себе си. Търси облагородяващото, възвисяващото въздействие на социалистическата съвременност над някогашните „диви“ селски души. Осъзнатата връзка между личността и общественото… Тази връзка той пресъздава в най-различен аспект, разработвайки голямата тема на своето творчество: Народа“, пише за него литературоведа Елка Константинова.

Творецът, който участва с всички сили в културното развитие на социалистическата съвременност с убеждение и добросъвестност към читателите си подчертава значението на отговорността си пред историята:

„Голямата тема! Преди всичко, това са усилията ни, насочени към едно: материално и културно издигане на милионите, както се казва, и хуманизация на цялото общество в духа на комунистическия морал. Задачата е трудна, с гигантски размери, и ние, писателите, сме длъжни да я видим и открием, за да подпомогнем и улесним историческия процес.“

В шумния и бързащ да създаде своята нова действителност свят писателят често има нужда да се завръща към корените си — там, където животворното съприкосновение с народа му вдъхват увереност и нови сили, за да продължава да създава своите книги. В книгата „В моя свят“ Камен Калчев описва една такава среща, която му помага да напише романа „Живите помнят“:

„Почувствах изведнъж голямата и страшна необходимост от жива, непосредствена връзка с хората от моето родно село — аз пишех, късах и хвърлях отчаяно изписаните листове. На края, след дълги мъки, реших да си отида на село, да поживея там, да поговоря с хората, да поработя заедно с тях. И си отидох. Видях аз отново нашата стара, полусъборена къща, дървените стъпала… Да, нищо не беше се променило — дори и въздухът си беше останал същият… Пред вратата върху пръстения под беше застлана извехтяла, изтъркана рогозка, която преди години моите сестри и майка ми бяха изплели от царевична шума… Всичко това ме заобикаляше, изпълнено с древно спокойствие.

Аз бях сам. Скоро след това в стаята дойде майка ми. Тя седна, както винаги, върху рогозката, като подви крака, сложила уморените си ръце върху коляното си. С нея дойдоха сестрите ми, пристигна и брат ми, нахлу весело и шумно тяхната челяд… Изведнъж като че ли цялото село се събра в тая малка стаичка, която едва ни побираше… Започнахме разговори, зазвуча напевната селска реч, която отдавна не бях чувал. И на сърцето ми стана радостно. Аз бях у дома си, при своите. Аз бях стъпил здраво на сигурна земя. И видях колко е прост и същевременно колко е велик животът на народа — на ония, които хранят с труда си целия свят.“

За създаването на книгите, в които Камен Калчев описва бита и вълненията на обикновените хора, той защитава тезата за творческия и обществен подем след „Априлския пленум през 1956 година“:

А за биографичните портрети на Георги Димитров той често е критикуван, че е един „дисциплиниран воин от културния фронт на социалистическата революция“. Тези писатели, творци и артисти, които са се „продали“ на новата власт, за да бъдат оставени на спокойствие — на цената на собствената им съвест.

„Да вървим по горещите следи на съвременността, като не забравяме дълбочината на идейното и художественото обобщение — ето истинския път на съвременното творчество“, обобщава писателят.

Син на работническата класа

Животът и дейността на „сина на работническата класа“, „великият вожд на пролетарската революция“, както често наричат Георги Димитров, оформят една от постоянните теми, върху която Камен Калчев изгражда биографичния очерк „Син на работническата класа“, романа „Огнено лято“ и повестта „Разминаване“, по която е създадена пиесата „Завръщане“ — играна в Младежкия театър. В ролята на младия Георги Димитров е актьорът Димитър Буйнозов. В архивния фонд на БНР се съхранява документален запис от пиесата, реализиран през 1974 година:

За създаването и обживяването на образа в биографичните книги за Георги Димитров писателят разказва:

„Личните ми впечетления за оживяването на фактическия материал. Това особено важи за произведението ми „Син на работническата класа“. А много по-късно то ми помогна и когато пишех книгата си „Разминаване“ — в основата на повестта и пиесата „Завръщане“ е заложена истинска случка от ранната младост на Георги Димитров. За това мимолетно сърдечно увлечение на младия социалист, правещ първите си стъпки в борбата срещу стария свят, научих от неговата сестра Магдалена Бръмбарова. Порази ме в тоя факт не толкова разминаването на две лични съдби, колкото разминаването на два свята, на два мирогледа, на две класови позиции.

Величественият, монументален образ на Георги Димитров съм се стремял да постигна и в последния си роман „Огнено лято“. В него всичко е исторически достоверно, взето е от документи и спомени на очевидци — участници в събитията около Септемврийското въстание от 1923 година. Георги Димитров тук е естествено едно от главните действащи лица, централна движеща сила на обществено-политическите събития.“

Подобно на своя идол, младият Камен Калчев е арестуван и заведен в Софийския централен затвор — обвинен в „нелегална комунистическа дейност“. Началото на Втората световна война, „великият 9 септември“ — победата, „маршът на радостта“, смъртта на съпругата му, а след години и на дъщеря му оформят житейските превратности, които повлияват и творческото развитие на Камен Калчев:

„Припомням си този сложен и многообразен човешки свят, за да намеря истината и за себе си, и за вас. И ако в равносметката си направя погрешни изводи или неправилна стъпка, простете, вината е моя, а не на живота, за който ви разказвам. Ще се стремя да говоря истината, доколкото позволяват силите ми, и ще бъда много щастлив, ако успея да задоволя чистосърдечната ви любознателност.“

Краят на дните

„И сега дори, толкова години след това, аз си спомням декемврийската вечер със звездите, с месеца и белия сняг. Може би поетичната магия на детските години отново пламти с цветовете на радостта пред очите ми, които вече стареят и бавно угасват? Или нещо друго се е случило?“