Йосиф Петров (14 май 1909 – 16 октомври 2004) е познат на българската общественост като поет и политик. Роден е във врачанското село Чирен, където живее до 16-годишна възраст. Детството му преминава в пастирство, а ученическите години – в писане на стихове. Домът му е средище на всякаква обществена дейност. „Баща ми беше обществен човек и нямаше селска работа да става без негово знание и без негово участие, дори без негово ръководство. В нашия дом се крояха разни планове, правеха се листи по изборите. Аз слушах тия работи и още тогава съм попивал това обществено чувство, което остана и до края на живота ми“ – споделя Йосиф Петров. Още в първите класове в гимназията се изявява талантът му на пишещ и четящ човек. „Имахме ученическа трупа, която играеше пиеси и даваше вечеринки в селото. Интересно, че поставих две пиеси като режисьор – „Жорж Данден“ и „Доктор по неволя“ от Молиер. И даже сега се учудвам как тия по-големи ученици са ми се подчинявали на режисурата.“ Тогава пише обществени и сатирични стихове за характерни хора от селото – съученици, кмета, секретар бирника, пъдарите и прочие, които чете с голям успех по вечеринките. След това Йосиф Петров е приет в Механо-техническото училище в Бяла Слатина, където продължава да пише стихове и сътрудничи на много литературни и особено хумористични издания. „Спомням си, че тогава пишех сатирични стихове на селска тематика, но не ми харесваха. По едно време се отказах, защото излезе първата книга на Димчо Дебелянов. Като прочетох тия стихове, веднага ме грабнаха, насладиха ме и си казах: Защо ще пиша лоши стихове, когато мога да чета хубава поезия! – Но една-две години по-късно, като влезе младежкото движение, някак участието в обществената борба оплоди моята поезия и аз започнах да пиша вече социална поезия. Тогава започнаха да ми харесват стиховете и лека-полека аз овладях стихотворното майсторство до известна степен, разбира се.“

През 1930 година Йосиф Петров постъпва в Школата за запасни офицери и за 9 месеца става взводен командир в 35-ти пехотен полк във Враца. 5-6 години учителства в Техническото училище. През 1939-а излиза първата му стихосбирка „Родна земя“. В периода 1939-1944 г. шест пъти е мобилизиран като офицер. По време на войната при бомбардировките над Враца той губи двете си деца и други членове на семейството.  До земята е сринато и занаятчийското училище, на което той е директор. 9-и септември го сварва във Враца. Заедно с други обществени дейци решават да възстановят Земеделския съюз, а  Йосиф Петров е избран за областен председател на неговата младежка организация. Писателската му дейност обаче не стихва. Следват книгите „Под развети знамена“, „Оранжева земя“, „Босилкова китка“, „Селски и войнишки хуморески“ и др., както и комедията „Чорапът се разплита“, която се играе от самодейните колективи на много места в страната. През 1956 година, след събитията в Унгария и докато учителства във вечерния техникум по механотехника „Атанас Раманов“ в София, Йосиф Петров е привикан в следствения отдел на Държавна сигурност, а през декември същата година заедно с много други общественици е изпратен в „Белене“, където остава до 1959-а.  „Моята линия на поведение беше да създам поезия и моята поезия там е един художествен обвинителен акт на една грозна епоха. Е, това беше моята сила. И аз го направих и съм много доволен и щастлив“ – казва Йосиф Петров в свое интервю от 1990 г., което се съхранява в Златния фонд на Българското национално радио. Чуйте откъс от него:

След завръщането си вкъщи писателят сяда пред пишещата машина и, както сам споделя, първата му работа е „да се освободи от непосилния духовен товар“. Плод на този тежък период от живота му е стихосбирката „Вик от каторгата“, която лежи 30 години „погребана под земята“. Излиза едва през 89-а. Дотогава Йосиф Петров само пише, но не публикува нищо. Участва дейно в литературния живот в страната. Често е канен на литературни четения наред с имена като Блага Димитрова и Валери Петров. Пенсионира се като учител. Активната му политическа дейност започва след 10-ти ноември, когато в дома му на бул. „Христо Ботев“ 34 в София се събират земеделци последователи на Никола Петров и Димитър Гичев и възстановяват БЗНС. „Аз съм привързан към земеделската идея, към земеделската организация – казва Йосиф Петров. –  Аз съм един от ратниците за обединяване на всички разпокъсани земеделски сили, за да може да се създаде един единен земеделски съюз, който е най-българската политическа организация, и който да застане в центъра на българския политически живот, да стане гръбнакът на демокрацията у нас. Това ми е крайната мечта. Искам да го постигна и след това иска ми се да се оттегля и се отдам на старините си“.  БЗНС влиза в редиците на СДС и участва в първите многопартийни избори в страната. Като най-възрастен народен представител Йосиф Петров открива първото заседание на 7-то Велико Народно събрание във Велико Търново. Често в свои интервюта изтъква, че това е най-хубавият миг от живота му. „Моята съдба – казва той – беше много строга, много сурова, жестока към мен. Но някак към края на живота ми тя се омилостиви и аз мога да съм доволен сега от живота и от съдбата си. Включих се в обществения живот“. За своята политико-културна дейност Йосиф Петров е удостоен с най-високото национално отличие орден „Стара планина“.