Не са много на брой личностите като акад. Иван Лазаров в историята на българското изобразително изкуство. Професор в Художествената академия в продължение на повече от четвърт век и неколкократно избиран за неин ректор, член на Българската академия на науките и основател на Института за изобразително изкуство при БАН, председател на Съюза на художниците, автор на редица статии за изкуството, изучава българската резба, изследва и описва в труд живота на мравките („Из живота на мравките“)… И преди всичко скулптор.

Иван Стефанов Лазаров е роден на 2 октомври 1889 г. в Карлово в семейството на опълченеца Стефан Лазаров. Завършва Държавното художествено училище (днес Художествената академия) през 1912 г. и специализира в Мюнхенската и Дрезденската художествена академия като стипендиант на Министерството на народното просвещение през 1918 – 1919 г.
От 1924 г. до смъртта си на 4 ноември 1952 г. е професор по скулптура в Художествената академия. През 1928 г. пръв получава наградата за изкуство на БАН, а през 1941 г. е избран за редовен член на академията. Негови възпитаници са Васка Емануилова, Дона Бояджиева, Любен Димитров, Васил Зидаров, Петър Златарев, Димо Лучанов, Иван Мандов, Иван Радославов и още много други. Галерии във Великобритания, Германия, Австрия съхраняват част от авторовите творби.
Сред най-известните му произведения са: „Те победиха“ (1913), „Пак на война“ (1915), статуята на гроба на Пейо Яворов (1929), паметникът на гроба на Димчо Дебелянов (1934), „Плачещи жени“ (1922), „Всенощно бдение“ (1929, из цикъла „Света гора“). Разностранните му интереси – техника, фотография, кино (снима един от първите любителски филми в България) го нареждат сред най-оригиналните български мислители.

Лазаров казва, че се е родил като скулптор през Балканската война: „Една народна война, която увлече и ентусиазира всички. Току-що бях завършил обучението си в академията и с познанията, които бях получил там, се опитах да отразя атмосферата, която войната беше създала около мен. А тази атмосфера беше гъсто наситена с изживявания и изненади. Тогава създадох моите малки фигури-импресии.“ В тези свои творби скулпторът се стреми към пластичната форма, отразяваща непосредствено емоционалното му състояние. Те са достижение на безпощаден реализъм, съчетан с високо художествено майсторство, които Сирак Скитник нарича „силни късове глина“.
Писателят Йордан Йовков пише за композицията „Те победиха“ през 1914 г. в сп. „Звено“: „Един бивол с широк, масивен корпус върху ниски нозе, корпус, в който се таи една голяма, неимоверна сила, широко, виторого чело, някаква тежка и апатична, но упорита мисъл. До него – един селянин, опълченец, с широки плещи, с преметната на рамо пушка, с открито, широко чело, на което стои същата тежка, но упорита мисъл. Чувстваше се една задушевна обич, една безкрайна привързаност между тия две същества, чувстваха се невидимите връзки на обща, еднаква съдба.“ На това ваятелство Йовков кръщава един от разказите си.

Домът на Димчо Дебелянов в Копривщица има на прага си една безмълвна стража – скулптурата на майката, потънала в безвремието на мъката, вечно очакваща своя син. Този паметник е един от шедьоврите на Иван Лазаров, за който той не е пожелал нито лев възнаграждение.

Близо до град Демир Хисар, в деня на раждането на Лазаров – 2 октомври, но през 1916 г., куршум покосява Дебелянов. През лятото на 1931 г. по инициатива на литературния кръжец „Живо слово“ костите на Дебелянов са пренесени в България от църквата „Богородица“ в гръцкия град. След кратък спор дали да намерят последен покой в Софийското гробище, или в родната му Копривщица, те са погребани в църковния двор на копривщенския храм „Успение Богородично“. Да изработи паметник на гроба е поканен скулпторът Иван Лазаров. Той обаче поставя условие да не прави бюст на поета, а сам да си избере сюжет. Получил доверието на организаторите, скулпторът, впечатлен от Дебеляновия стих „И в кротък унес чака тя да се завърне нейното дете…“, прави своя избор.
Днес са известни три идентични творби – едната се намира на гроба на Димчо Дебелянов, другата е в двора на къщата на поета в Копривщица и третата – пред къщата музей на самия скулптор на софийския булевард „Васил Левски“ №56.

Иван Лазаров създава свой стил в нашата скулптура, строго индивидуален и ясно различим от всичко останало в пластиката не само на неговото време, но и днес. Този стил е резултат от последователно търсене на най-подходящата форма, която да изрази живота на българина. Резултат от разбирането, че в художественото произведение хората виждат своя духовен живот, своя смътно осъзнаван и бленуван идеал. В този дух са и думите на самия скулптор: „Понякога съм слушал да казват, че моето изкуство е грубо, че няма в него финес, който у нас са свикнали да смятат като качество на пластическите изкуства. Право е, че моята форма е груба. Но тя е такава, защото се е родила върху нашия чернозем, а не върху чужди, далечни вече книжни канони на класическото изкуство. Реалният образ, колкото и да е груб, е по-силно въздействащ и по-подходящ да носи едно конкретно състояние. Този образ аз предпочитам и може би това характеризира моето творчество. Защото истинското изкуство говори на един вечен и наистина разбираем език.“