Оперетата решила да се засели в София. Помогнал ѝ най-влюбеният в нея артист – Ангел Сладкаров, който през 1917 г. напуска Шумен, идва в София и я въвежда в театър „Одеон“. Завесата се вдига на 10 февруари 1918 г., за да представи оперетата „Маркиз Бонели” от Делингер и да очарова всички със своята красота и вечна младост… Приходът от първото представление оперетата подарява на пострадалите от човешкото безумие – войната. В тая оперета са играли Надя Хаджииванова, Донка Палазова, Ангел Сладкаров, Иван Радев и още един, който до сетния си час я обичаше – Генчо Марков… А влюбените в младата красавица ставали все повече и повече. На тоя театър предложили сърцата си Иван Цачев, Цветана Руменова, Цветана Зографова и други…. (Из словото на Видин Даскалов, артист и режисьор, по повод честването на 50 години оперетен театър, 1968 г.)

Така започва летописът на професионалната оперета в България. На днешния ден се навършват 100 години от първото представление на професионална оперетна трупа у нас. Всъщност през 1916 г. се появява първата оригинална българска оперета за възрастни – „Моралисти“ от маестро Георги Атанасов, последвана от „Софиянци пред Букурещ“ от Тодор Хаджиев (бащата на композитора Парашкев Хаджиев) и „Съюзници“ от Богдана Гюзелева-Вульпе. Те обаче далеч не отговарят на изискванията на жанра – липсват хор и балет, а ролите се изпълняват от драматични артисти. На 10 февруари 1918 г. в столичния кинотеатър „Одеон“ трупата на оперетния артист Ангел Сладкаров (бивш солист на Шуменската оперетна дружба) представя премиерата на оперетата „Маркиз Бонели“ от немския композитор и капелмайстор Рудолф Делингер. Това е рождената дата на професионалното оперетно изкуство в България. Заради тогавашните по-консервативни нрави Ангел Сладкаров, който е и преводач на либретото, променя заглавието на творбата от „Шансонетката“ на „Маркиз Бонели“. Всичките десет представления на оперетата имат изключителен успех сред публиката. Ангел Сладкаров е инициатор и на идеята за постоянен оперетен театър у нас.

След Първата световна война Веселата муза, както наричат оперетния жанр, вече има свои представителни храмове, които носят радост и разтуха. В столицата се появяват първите професионални частни театри – Свободен театър, „Корона“, „Ренесанс“, Кооперативен театър “, а във Варна – Варненската оперетна дружба. Свободният театър, основан от забележителния артист и режисьор Петър К. Стойчев, отваря врати на 5 декември 1918 г. с прекрасната оперета „Царицата на чардаша“, създадена от Имре Калман само три години по-рано и останала в съкровищницата на оперетното изкуство. „Царицата на чардаша“, известна като „царицата на оперетите“, се превръща в истинска сензация (над 500 представления), а с по-нататъшния си репертоар, съобразен с духа на времето, оперетата се настанява трайно в столичния театрален афиш редом с Народния театър и Народната опера (преди одържавяването си Българска оперна дружба).

Между двете световни войни българският оперетен театър изживява своя златен период и в репертоара му присъстват най-нашумелите постановки на тогавашните оперетни столици Виена, Будапеща, Париж, Лондон, Берлин, Петербург, Прага. Представители на първото звездно поколение артисти на родната ни сцена са Мими Балканска и Асен Русков, превърнали се още приживе в легенди и национална емблема на лиричното и комично лице на оперетното изкуство, Ангел Сладкаров, Тинка Краева, Невена Дочева, Коста Райнов, Вера Сълплиева, Иван Станев, Никола Попов, Матьо Македонски и много други. Ето какво казва за техния изпълнителски стил в интервю от 2014 г. проф. Светозар Донев, оперетен и оперен режисьор, дългогодишен директор на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“ в София и негов доайен, който е поставил много спектакли и има заслуги за професионалното изграждане на много актьори: „Оперетата е особен жанр, в който артистът трябва органично да си служи с три елемента – Мими Балканска казваше „Техни величества трите елемента“ – да може да пее, да води диалог и да танцува и чрез органичното им единство да изгражда образа. Малко артисти го могат, а това е неповторимият чар на оперетата всъщност. Артистът трябва да бъде личност, за да додаде в изграждането на образа, а това го владееше блестящо поколението на Мими Балканска и самата тя.“ Заслужава да се отбележи, че театрите, оформили физиономията на българското професионално оперетно изкуство, са били изцяло частна инициатива и не са се ползвали с подкрепа от държавата. Последният столичен частен театър – Художественият оперетен театър (своеобразен наследник на Свободния) е одържавен през 1947 г. и преименуван в Народна оперета. Репертоарът на този театър е продължение на жанровите традиции в областта на класическата оперета на частните трупи до 1947 г. На следващата година, с нов правителствен указ, е основан Държавният музикален театър, който от 1952 г. носи името на първия си директор Стефан Македонски (дн. Държавен музикален и балетен център). Историята на единствения у нас жанрово профилиран театър е неразделна част от историята на българското професионално оперетно изкуство и той заема достойно място до водещите национални и световни институти в тази област.

Във вековната история на родната оперета са записали имената си много ярки творчески фигури – директори, композитори, диригенти, режисьори, сценографи, хореографи, солисти, певци, балетисти и др. Но съприкосновението с оперетното изкуство е магия за всяка от двете страни, които участват в създаването й – артистите и публиката. Защото, както казва известната ни певица и вокален педагог проф. Сребра Михалева, „оперетата – тази приказка за възрастни, отричана, охулвана, преследвана и обичана, завоюва завинаги сърцата на родната ни публика.“