Ангел Сладкаров
Ангел Сладкаров в ролята на „Наполеон“. Снимка: ДА „Архиви“, фонд 1772К, опис 1, а.е. 1231, л. 1; Вдясно: Фрагмент от корицата на мемоарната му книга „Българско оперетното изкуство“ (1975)

Обаятелен актьор, талантлив режисьор и личност с изключителни организаторски качества, Ангел Сладкаров (18 октомври 1892 – 16 януари 1977) е основополагаща фигура в историята на българския професионален оперетен театър.

Роден е в София, но израства в Шумен, където от малък пее и изнася импровизирани концерти пред семейството си и съседите. Музикален и артистичен, той участва в училищни пиеси и има желание да свири на цигулка. Но тъй като, както казва по-късно: „Девизът на баща ми беше „Цигулар къща не храни“, след като се преместват в София през 1910 година го записват във Военното училище. С обявяването на Балканската война младият юнкер е изпратен на фронта. След края на войната, въпреки че е ранен, завършва успешно своето обучение. Изпратен е на служба като кавалерийски офицер в Шумен. Там, в познатия от детството му град, заедно с Велико Дюкменджиев и Иван Стефанов организира и участва в първите любителски оперетни представления – „Кармозинела“ от Холендер и „Тайнственият кавалер“.

Избухва Първата световна война и младият офицер отново е на фронта. Ранен е повторно, като този път травмата е сериозна, а възстановяването продължително. Докато се лекува, у него узрява идеята да представи за първи път пред българска публика истинска оперета, такава, каквато самият той е гледал във Виена и се е влюбил в това жизнерадостно изкуство.

През 1917 година Ангел Сладкаров се свързва с виенското издателство „Винбергер“, от където му изпращат триактната оперета „Шансонетката“ от Рудолф Делингер. Ето как с доза хумор представя историята самият Сладкаров в мемоарната си книга „Българско оперетното изкуство“, издадена през 1975 година:
„Ами сега? Не стига, че самата дума „оперета“ звучеше предизвикателно, но трябваше да се говори и за шансонетка. (бел.ред. на градски жаргон по онова време „шансонетка” означавало „лека жена”). Но като прочетох текста, намерих, че с малки изменения оперетата може да се пригоди към вкуса на публиката. Промених ѝ заглавието. Вместо „Шансонетката“ то стана „Маркиз Бонели“ – на името на главното действащо лице. За поставянето на оперетата бяха необходими артисти, балет, хористи, декори и т.н. Откъде да ги намеря?“

Обръща се към Комитета за войнишки подаръци на фронта и успява да издейства материална помощ за начинанието си. Привлича в трупата 30 оркестранти от Военното училище под диригентството на чешкия капелмайстор Алоис Мацак, както и 15 хористи от църковната капела, ръководена от Константин Рамаданов. Танците подготвя хореографката Руска Колева с 8 ученички от балетната си школа. Актьорският състав е изцяло заслуга на Сладкаров. Той намира млади таланти, сред които Иван Радев, Генчо Марко, Надя Хаджииванова, Донка Палазова, а за себе си запазва главната роля на Антонио. За премиерата са запълнени всички места. Отново в своите мемоари Ангел Сладкаров пише:
„Завесата на театър „Одеон“ се вдигна на 10 февруари 1918 година. Салонът беше препълнен с публика, жадна за сензация. Едни бяха дошли от любопитство, а други да освиркат самозваните артисти. Сърцата ни се свиваха от притеснение и страх. След увертюрата последваха бурни аплодисменти, които ни окуражиха. Публиката с голямо внимание следеше играта ни. Още в началото на второ действие настроението в залата рязко се повиши: последва бисиране на всеки музикален номер, ръкопляскания и викове „браво”… След падането на завесата възторгът бе неописуем. Силно развълнуваната публика стана на крака. Нахлуваше кой както можеше на сцената, зад кулисите, по гардеробите. Всеки се стремеше да стисне ръка на младите таланти – между приветстващите не липсваха журналисти от софийските вестници, които бързаха да си вземат бележки, за да отбележат появата на новото изкуство. Така завърши премиерата на „Маркиз Бонели”. Българският оперетен театър пое своя път.“

По-късно Сладкаров е инициатор за създаването на театър „Ренесанс“, където дебютират големите оперетни артисти Мими Балканска и Асен Русков. От 1922 – 1925 година е директор и изпълнител в новосформирания Кооперативен театър. Това уникално за България дело – театър, който да се издържа изцяло от артистите, обединява ентуасиастите Стоил Стоилов, Асен Русков, Ангел Сладкаров, Симеон Симеонов, Илия Стоянов, Иван Станев, Петко Ников, Иван Цачев, Вера Сълплиева и Мими Балканска. Кооператорите работят неуморно – репетиции, представления, турнета… Изнасят по десетина премиери на сезон, търсят помощ от опитни диригенти и режисьори, от балетмайстори и драматурзи, гости от чужбина, водени от идеята да представят сценично изкуство на професионално ниво.

16 април 1925 година. Ангел Сладкаров, заедно със свой приятел е в близост до църквата „Света Неделя“, за да тества нов фотоапарат, който си е закупил от Будапеща. Правят снимки, закачат се с красивите дами, които минават край тях. Неочаквано – оглушителен тътен и взрив, който и до днес остава най-кървавия атентат в българската история. Фотолентата филмира ужаса, на който всички са свидетели. Започват разследвания, присъди. Налага се Сладкаров да емигрира в Германия – по политически причини. Осъден е задочно на смърт. През 1931 година получава оправдателна присъда – доказва се, че случайното му присъствие в близост до храма, не го обвързва със самия терористичен акт.

Докато е в Берлин, Ангел Сладкаров учи режисура при знаменития Макс Райнхард, участва като актьор и певец в постановки. Завръща се в родината си и през 1933 година основава нов оперетен театър под името „Ангел Сладкаров“, но след едногодишно съществуване се разформирова и той се включва в основания от Стефан Пенчев театър „Одеон“ като актьор и постановчик. През 1941 година Сладкаров основава „Нов кооперативен театър“.
Така сама по себе си творческата биография на Ангел Сладкаров е своеобразна история на оперетата в България в първите години от нейното създаване.

По-малко позната, но не по-малко значима е звукозаписната дейност, която Ангел Сладкаров развива. През 20-те и 30-те години на XX век записва на грамофонни плочи с фирмата „Одеон” първите естрадни песни и оперетни арии на български език, които стават много популярни. Повече подробности за това разказва синът му Анжело Сладкаров в интервю за БНР от 1997 година:

Благодарение на тези записи до нас е достигнал гласът на този изключителен артист, уникален с талантите и многостранната си първодейност. Чуйте фокстрот и валс из оперетата „Виктория и нейният хусар“ от Паул Абрахам, презапис от грамофонна плоча от 20-те години на миналия век:
„Аз съм днес тъй весел” – фокстрот:

„Гут найт” –  валс:

Лаконични са данните за дейността на Ангел Сладкаров след 9 септември 1944 година. Четем, че в периода 1944 – 1962 година се занимава с литературно-преводаческа дейност в чужбина. След това до смъртта си през 1977-ма работи в България като режисьор и методист в самодейни оперетни театри. Вероятно една от основните причини за това е фактът, че с идването на новата власт и одържавяването на частните театри в Народна оперета е поставен въпросът за подмяната на стария (безсъдържателен) с новия (идейно-възпитателен) репертоар на популярното сценично изкуство. Отношението към западноевропейската оперетна класика е ревизирано радикално, а нововиенският оперетен стил е заклеймен като упадъчно дребнобуржоазно изкуство. По една или друга причина Ангел Сладкаров не намира своето място тук и дълги години делото и името му са обречени на премълчаване и забрава. Едва години след неговата смърт той получава заслужена реабилитация като основоположник на професионалното оперетно изкуство в България. В интервю от 2018 година синът му Анжело Сладкаров подчертава безспорната заслуга на своя баща за развитие на културния живот в България през първата половина на XX век: