„Години наред сме длъжници на Георги Парцалев”, казва журналистът съименник Георги Тошев, който с биографичното си изследване „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски”, се постара да ни докосне „най-после до истината за истинския Парцалев”. Усърдие, равностойно на това да откриеш бисера в бушуващ океан.

Още с появяването му на сцената гръмват аплодисменти, както за никой друг. Зали, площади, стадиони, пълни с хора, се превиват от смях. Познават го малки и големи. „Смехът му, като слънцето щедър, сгряваше и обидени, и оскърбени, и отречени, и признати, и образовани, и необразовани, и имащи, и нямащи. Всеки от него черпеше, колкото е голяма душата му. Смехът на Парцалев беше като небесната дъга – минеш ли под него, чувстваш се по-чист и по-празничен. Светъл смях!” – казва Вели Чаушев.
Георги Парцалев – една от най-слънчевите усмивки на българския театър. Парцалевската усмивка, която веднага достига до сърцата на хората. Топи болката им пренасяйки ги през света на смеха, за да ги върне пречистени в реалността на житейската човешка драма. Това ли е магията, която още със самото му излизане на сцена така плътно го отпраща към зрителите и така здраво го свързва с тях? Този ли е магнитът, който така ги привлича и покорява безапелационно? Или може би е съзвучие с плътния му гърлен глас и онази движеща се по сцената тънка, изправена като скица фигура с острото продълговато мургаво лице, украсено с черни тъжни очи и тънко изписани мустачки от времето на Втората световна война…

Георги Иванов Парцалев е роден 16 юни 1925 г. в град Левски. Биографията му е обикновена. На пръв поглед в нея няма нищо, което да предполага бъдещ любимец на публиката. Освен… освен може би силното му влечение към тетъра и любовта му към книгите. Забавлява семейството си с импровизации и остроумия, а то го учи на обич и уважение към печатното слово.
Като гост в радиопредаването „Кафе с автограф” през 1983 година Парцалев разказва историята за „зашития вестник”, след която никога вече не позволява да се късат нито вестник, нито книга:

Желанието да стане актьор къта някъде в детската си душа, когато с приятелите от махалата организират театрални представления в плевника. След завършване на гимназия в Плевен под влиянието на родителите си кандидатства медицина, стоматология и право. Приет е в трите специалности, но записва медицина. Изучаването на хуманитарната наука продължава от 1945 до 1951 г. и въпреки че изкарва по-голямата част от изпитите, не я завършва. Същевременно играе в читалищата „Бачо Киро” и „Славянска беседа”. В последната година от следването актьорът надделява над лекаря и Парцалев решава да се посвети на сцената. Или решаващ се оказва божественият пръст на съдбата. За това намеква актрисата Стоянка Мутафова, като споделя разказана от него история от казармените му години в Мадан:

Започва от „Театъра на трудовата повинност”, за който го открива Енчо Багаров през 54-та, продължава през „Театъра на строителните войски”, до основаването на Сатиричния театър през 1956 година, където е поканен от Стефан Сърчаджиев и остава до края на живота си. В началото са 18 човека, като се случва един актьор да участва с по няколко роли в пиеса. Въпреки че няма актьорско образование, Парцалев не може да остане незабелязан. Характерната стойка, изразително лице и колоритно излъчване привличат светкавично вниманието към него. Като всички големи актьори създава илюзията, че въобще „не играе” на сцената, защото никога не преиграва. Със Сатиричния театър са свързани и любимите му роли на сцената: Подкальосин от „Женитба” и Осип от „Ревизор” на Николай Гогол, генерал Варавин от „Смъртта на Тарелкин” на Александър Сухово-Кобилин, Михал от „Михал Мишкоед” на Сава Доброплодни, Сусо от „Януари” и Гамаша от „Суматоха” на Йордан Радичков, Хаджи Смион от „Чичовци” на Иван Вазов и много други. Чуйте го в една от тях – Сусо от „Януари” в постановката на Любомир Шарланджиев. Записът от 1975 година е съхранен в Златния фонд на БНР:

Георги Парцалев е участник и в множество актьорски тандеми – работа твърде трудна и колкото повече всеки от двамата актьори е по-талантлив, толкова нещата стават още по-сложни. Три от тях се открояват над всички останали: с незабравимите Енчо Багаров, Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев.

За работата си с него, за качествата му като актьор и човек, разказват спомени Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова в запис от 1999 година:

Големият екран и филмовите роли правят Парцалев изключително популярен. Първата му филмова изява е през 1958-а в „Любимец 13”. Постепенно той се превръща в живата легенда на българската комедия със знаменитото си участие в „Привързаният балон” (1967), „Кит”, „Петимата от Моби Дик” (1970), „С деца на море” (1972), „Сиромашко лято” (1973), „Баща ми бояджията” (1974), „Два диоптъра далекогледство” (1976), „13-ата годеница на принца” (1987). Пътува много из цялата страна с т.нар. „естрадно-сатирични” концерти, участва в постановки на радио и телевизионния театър. Достатъчно е да си припомним „Криворазбраната цивилизация” и „Взех та, Радке”, които и до днес са образец за комедийно майсторство.

На Сатиричния театър Георги Парцалев отдава 32 години от живота си. За колегите той е Жоро или Пацо, за най-близките – Пацинка. Въпреки че разсмива цяла България, според приятелите си той е изключително самотен, „тъжен клоун”. Известен със своята щедрост, на снимачната площадка често купува на децата наоколо сладолед, а друг път, дори детски велосипедчета. „Беше цар на компанията и плащаше сметките на всички”, спомня си актрисата Латинка Петрова. Любимите заведения на актьора са барчето на Новотел „Европа”, кафенетата на хотел „България” и „Шератон” и някогашният клуб на актьора на бул.„Цар Освободител”, където често осъмва, но винаги напуска абсолютно адекватен и с достойнство. Печели добре, но влага парите си в закупуването на стари икони, старинни мебели и бижута. Дори на сцената излиза с тежки златни пръстени, гривна и синджир с кръст, който целува преди всяко представление. Въпреки че Парцалев е най-богат сред колегите си, до края на живота си живее под наем. Сменя три квартири, но всяка превръща в нещо като музей на старинни предмети, които колекционира. Главно място отрежда на огромната 3000-томна библиотека с избрани произведения на най-големите класици на българската и световна литература. Никога не си купува кола, макар че обикаля България в студ и пек с влакове и чужди автомобили. Обичан от народа, той е „трън в очите” на управляващите. Заради заможното му семейство, Парцалев е следен още като момче, по-късно се сблъсква с народната власт, с Централния комитет на партията, отблъсква опитите да бъде вербуван от „Държавна сигурност” и категорично отказва да стане част от тази принадлежност, а и хуморът му никога не „четка”, а „хапе” с хирургически изчислена прецизност.
„Държавна сигурност, доносите на колеги и „приятели”, различната сексуалност, любовта на сцената и липсата ѝ в живота го превръщат в трагична личност” – пише Георги Тошев.

Парцалев никога не получава театрална награда. Нито едно от участията му в многобройните филмови ленти не е удостоено с българска награда, нито една. Най-скъпото му кинопризнание е от чужбина – от Карлови Вари. Там, на XXV-ия фестивал на трудещите се, получава награда за ролята на Методи Рашков в „Сиромашко лято”.

Парцалев става „заслужил артист” на 44, а званието „народен” получава след още 14 години. Голямата мечта за две драматични роли – на Хамлет, за която по-късно казва, че времето му е изтекло и за Дон Кихот, която чака до края, така и не се случва. Дори в последните няколко години от живота му режисьорите го забравят. Предположенията са най-различни, но силата на духа, чувството му за самоирония, неговото достойнство, да си над злобата и дребнавото, извличат от нараненото му сърце още по-ярка усмивка, а етичността му към професията и към хората го обрича на вечност. Парцалев не се пести, не се страхува от накърняване на егото, а споделя. Иска да бъде полезен и на младите актьори. Смята, че е получил от публиката повече отколкото заслужава. Жестока е равносметката му, че всичко, което е той, е благодарение на театъра, „но за съжаление аз не мога да кажа, че съм му дал нещо. За мен е достатъчно, че хората свързаха името ми със смеха”, казва Парцалев в последното си интервю за БНР от 1989 година:

„Рицар на смеха, при който дори изявата на пошлостта и скодоумието има изящна форма”, пише за него театралният критик Севелина Гьорова. Деликатен чешит, не спестяващ нелицеприятната истина, скромен, много срамежлив, но горд. Мек като дете и същевременно толкова достолепен, със завидно чувство за мярка на сцената и желание за красота и разкош в живота – като че става дума за няколко човека, такава разнопосочна сплав от качества притежава Парцалев. Една безкрайно емоционална душа, той никога не забравя извора, гордее се със селското си потекло и до последно се грижи и живее с родителите си. Леля Веска, майка му, остава след него…

Да, ние сме му длъжници, защото когато Георги Парцалев си отива от този свят на 31 октомври 1989 година, дори не може да бъде изпратен подобаващо. Започналите политически процеси, увенчани с промяната на 10 ноември, са във вихъра си и управляващите изпитват ужас, че погребението ще акумулира много енергия и може да причини неконтролируем хаос. Но народната любов помита „предпазните мерки”. От цяла България пристигат автобуси, пълни с хора, за да изпратят своя любим актьор.
Длъжници сме и защото не опазихме голямата му колекция от икони, картини, кристални сервизи, антични вази, стари бижута, огромни кристални огледала, старинни мебели и огромен брой книги, които искаше да завещае на съгражданите си в Левски…

„Посочен свише”, казват някои, той навярно наистина бе получил таланта си на актьор направо от ръцете на Бога, за да го раздаде на хората. И нито за миг не изневери на божествената си искра.
След себе си Георги Парцалев остави вратата на пантеона на българския театър отворена, а на нас – тъгата, че го няма! Да го помним и бъдем достойни за нея!
Длъжници сме.