„Ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост.“

Преди 40 години, на 11 септември 1978 г. в Лондонската болница „Сейнт Джеймс“ писателят и политически емигрант Георги Марков умира от отравяне на кръвта. Четири дни по-рано, на 7 септември, той е прободен смъртоносно на моста Ватерло.

Бурният му живот сякаш е разделен на две половини. Първата – на социалистически писател, получил популярност и признание още с първия си роман „Мъже“ (1962), което му отваря вратите на елитния Съюз на писателите, близост с тогавашната власт, участие в т. нар. Априлско поколение, достъп до архивите на Държавна сигурност… Втората – на невъзвращенец, станал един от големите критици на социалистическа България. От началото на 70-те години до трагичния си край Георги Марков е един от най-острите критици на системата, в която е творил преди това. Щатен сътрудник на Би Би Си. Сътрудничи и на Дойче Веле и радио „Свободна Европа“. Неговите „Задочни репортажи за България“ – най-популярната му и до днес рубрика, са издадени в книга след смъртта му. У нас те са публикувани след 10 ноември 1989 г. Въпреки интересът, който неговото убийство провокира и до днес, през 2013 г. прокуратурата на България прекратява следствието по случая без да излезе със заключение.

*Заглавието е цитат от писмо на Георги Марков до приятеля му Димитър Бочев от февруари 1977 г.