„От много ранна възраст, може би на пет или шест години, знаех, че когато порасна, трябва да бъда писател. Между седемнайсет и двайсет и четири годишна възраст се опитах да изоставя тази идея, но го направих със съзнанието, че нарушавам истинската си природа и че рано или късно трябва да направя този избор — да пиша книги.“ С тези думи Джордж Оруел започва есето си „Защо пиша?“.
В следващите редове думите на журналиста, критика и писателя Джордж Оруел ще представят не само неговия творчески път, но и ще доминират в създаването на преживяното във и отвъд антиутопичните текстове, като признание за гениалното прозрение — настоящото русло, в което тече ежедневието ни.
Преди 1984
Житейската достоверност, с която Оруел създава своите творби, е съставена от внушителната непосредственост на острото му критично съзнание, което описва съвременността като фикция на бъдещето, в което живеем днес. Фикция, която представлява не просто художествена спекулация или философска интерпретация на екзистенциализма — подобно на модернистичния му роман „Още въздух“, издаден през 1939 година.
„Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго. Навсякъде целулоид, каучук и хромирана стомана, дъговите лампи греят по цяла нощ, над главите ви стъклени покриви, по всички радиостанции звучи една и съща мелодия, растителност вече няма, всичко е покрито с цимент, под неутралните плодови дръвчета пасат костенурки-имитация. Но ето какво получаваш, опре ли се до същността на въпроса и впиеш зъби в нещо солидно, например наденичка. Гнила риба в найлонова обвивка. В устата ти избухват бомби от гнилоч.“
В своя очерк „Ехо от есетата на Джордж Оруел“ писателят Георги Марков откроява основните достойнства в литературата на британския писател — „смелост, истинност и проницателност“. Достойнства, които според Марков „липсват в цели днешни национални литератури“:
„Никой друг в наше време не е създал по-вярна, макар и алегорична картина на СССР от тази, която той нарисува в „Животинската ферма“. Никой друг не е прозрял така дълбоко в същността на тоталитаризма, както Оруел в „1984“. Когато прочетох тази книга за първи път, почувствувах, че Оруел е живял сред нас — в България, в Съветския съюз, че познава добре сградата край Лъвовия мост или тази на булевард „Столетов“ 21, че е участвувал в гласуване на резолюция за заклеймяване на Солженицин (петминутката на омразата) или сервилно е ръкопляскал на някой вожд (Големия брат). В действителност Оруел никога не е бил в Източна Европа, защото умря преди тя да се оформи като онова, което представлява днес. Дори в свободния свят днес литературата някак се огъна пред истината, загуби смелостта си, започна да прилича малко на дипломация, малко на флирт, доста на търговия.“
Когато романът на Хенри Милър „Тропик на рака“ е забранен за продажба в САЩ, а издателите и разпространителите му са атакувани за нарушаване на морала в поредица от съдебни процеси, отзвукът от цензурата над това художествено произведение подтиква Оруел към написването на есето „Вътре в кита“ през 1940 година. Този аналитичен текст говори открито за същността и духа на съвременната литература. Днес писателите са се настанили в сигурното пространство — вътре в кита, без да се страхуват от (политическите) бури и вълнения. Това измамно чувство за сигурност има своята цена — този, който я осигурява, определя посоката и представата за света, а връзката с него остава прекъсната завинаги.
В есето си „В защита на литературата“ Джордж Оруел развива някои от идеите си, които ще представи на читателите си няколко години по-късно в антиутопичния си политически роман „1984“:
„Враговете на интелектуалната свобода винаги се опитват да представят своята принуда като призив към дисциплина срещу индивидуализъм, докато проблемът истина срещу неистина остава изтикан, доколкото е възможно, далеч на заден план. Общо погледнато, литературната история на трийсетте години изглежда да защитава мнението, че по-добре е писателят да не се бърка в политиката. Понеже всеки писател, който приеме изцяло или отчасти дисциплината на една политическа партия, рано или по-късно е изправен пред алтернативата: „Или върви в крак, или си затваряй устата.“ Разбира се, възможно е да вървиш в крак и пак да пишеш — съобразявайки се с модата.
Литературата, която ние знаем, е нещо индивидуално, изискващо умствена честност и минимална цензура. И това даже е по-вярно за прозата, отколкото за поезията… Защото романът е протестантската форма на изкуство, той е продукт само на свободния ум, на автономния индивид. През никое десетилетие от последните 150 години ние не сме имали такава бедна проза, както през трийсетте години на нашия век. Комунистите и прокомунистите имаха монопол върху литературните списания и критика. Беше време на етикети, лозунги и увъртане… Беше невъзможно да се пишат добри романи в такава атмосфера. Добрите романи не са писани от нагаждачи, нито пък от хора, които съзнават своята собствена неортодоксалност. Добрите романи са написани от хора, които не се страхуват.“
Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите
През 1943 година непопулярните идеи, които Джордж Оруел развива в „Животинската ферма“, могат да бъдат премълчани, а неудобните факти да бъдат натикани в някой тъмен ъгъл без да е необходима санкцията на официалната цензура. Ръкописът на романа е отхвърлен последователно от четири печатници. След като намира издател, който първоначално приема книгата, и въпреки направените уговорки, той решава все пак да се консултира с Министерството на вътрешните работи, откъдето настоятелно го съветват да не я публикува.
„Британската преса мълчи не защото правителството се е намесило, а в следствие от общото мълчаливо съгласие, че „не би било добре“ да се споменава този или друг конкретен факт. Но основната опасност за свободата на мисълта и словото в този момент не е пряката намеса на Министерството на вътрешните работи или който и да е друг официален орган. Ако издателите и редакторите полагат усилия да не пускат в печат определени теми, това не е защото се страхуват от наказателно преследване, а защото се страхуват от общественото мнение. В тази страна интелектуалното малодушие е най-лошият враг, с който се сблъсква един писател или журналист, и ми се струва, че този факт все още не се дискутира подобаващо“, пише за този случай политологът сър Бърнард Крик в предговора към „Животинската ферма“, публикуван за първи път в литературното приложение на „Таймс“ на 15 септември 1972 година.
„Човекът е единственото същество, което консумира без да произвежда. Не дава мляко, не снася яйца, твърде е слаб да тегли ралото, не може да тича достатъчно бързо, за да хване зайци. И все пак той е господар на всички животни. Той ги кара да работят, дава им храна, колкото да не умрат от глад, а останалото запазва за себе си“, гласи част от пропагандата, с която свинете убеждават останалите животни да „вземат съдбата си в свои ръце“.
Заявените идеали обаче бързо се превръщат в демагогия на тоталитарното управление, която изкристализира в седем основни заповеди (алегория на седемте смъртни гряха):
Този, който ходи на два крака, е враг.
Този, който ходи на четири крака или има крила, е приятел.
Животните не носят дрехи.
Животните не спят в легло с постелка.
Животните не пият алкохол без мярка.
Животните не убиват други животни без причина.
Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите.
Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.
В събирателния образ на главния герой Уинстън Смит, който е сякаш „Последният човек в Европа“ (както гласи едно от ранните заглавия на ръкописа на „1984“), Оруел описва бунта срещу безумието на принудата.
„Той бе самотен призрак, изричащ истина, която никой нямаше да чуе. Върна се при масата, натопи писалката в мастилото и написа: На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в самота — на времето, когато истината ще съществува и направеното няма да може да бъде преправено:
От епохата на монотонното еднообразие, от епохата на отчуждението, от епохата на Големия брат, от епохата на двумисълта — привет!“
В този опит на Уинстън да се свърже с бъдещето и бъдещите обитатели на света прозира надеждата, че тази лудост (тоталитаризма) няма да продължи вечно. Едни от първите страници на „1984“, които Георги Марков превежда и представя на слушателите на българската секция на БиБиСи (BBC) в Лондон, са съхранени в Архивния фонд на Българското национално радио (БНР), в запис от самата 1984 година. (Женският глас, на колегата на Георги Марков, в записа не е обявен). В превода си Георги Марков използва словосъчетанието „Големият другар“ (вместо „Големият брат“).
Радиодраматизацията на световноизвестния роман на Оруел достига до слушателите на БНР през 1991 година. В постановката на Емил Манасиев актьорът Ивайло Герасков е в ролята на Уинстън Смит.
„Оруел не цепеше басма никому! Нито на комунисти, нито на фашисти, нито на тъпи марксистки фанатици, нито на разплути капиталистически циници. Той не гледаше на живота от позициите на някакви догми, а от позициите на самия живот. Критерий за живота е неговата жизненост, както критерий за смъртта е нейната безвъзвратност“, обобщава визионерският почерк на Джордж Оруел журналистът Георги Марков.