„Винаги съм имала интерес към живота на хората, с които общувам на терена. Като влезнех в една селска къща, исках да погледна каква е наредбата, има ли огнище,
няма ли, с какво се занимава жената, която ще ми пее, преде ли, плете ли, ходи ли на нивата… “
Елена Стоин е сред видните теренни изследователи от втората половина на XX век, с които е свързано развитието на съвременната музикална фолклористика у нас. Научният ѝ интерес е насочен главно към разновидностите на българския музикален фолклор в различните етнографски области. Събира и записва над десет хиляди народни песни, някои от които възпроизвежда по слух. Нотограмите, дешифровките и текстове, които изготвя към песните, се съхраняват в архива на Института за изследване на изкуствата към БАН, където в сектор „Музика“ е дългогодишен научен сътрудник. Автор е на първия по рода си изследователски труд в нашата фолклористична литература — „Музикално-фолклорните диалекти в България“ (1981). В него е разгледана връзката на народопесенните диалекти с езиковите диалекти в страната според ятовата граница.
Елена Стоин (12 април 1915 — 13 декември 2012) е родена в Самоков в семейството на известния музикален фолклорист Васил Стоин, който с нотна тетрадка кръстосва България от Осогово до Черно море и от Дунав до Родопите. Тя израства в среда, в която събирането на народни песни е възприето като житейски дълг. Като дъщеря на Васил Стоин често чува за себе си „Ти вървиш напред, щото имаш гръб“, което изказване тя репликира с думите „Върху тоя гръб трябва да има и глава, така че само гърбът не е достатъчен“.
В своята книга „Музикално-фолклорни диалекти в България“ Елена Стоин пише: „Нотната картина на тези мелодии е само бледа схема на едно самобитно и своеобразно музикално явление, което трябва да бъде чуто, за да може нотният текст да даде приблизителна представа за живо звучащата песен.“
„Проблемът със звуковото илюстриране на темата „музикалнофолклорни диалекти“ — обобщава в своето изследване „Музикално-фолклорните диалекти на Елена Стоин в звук“ проф. Горица Найденова — нараства още повече, след като книгата на Елена Стоин става теоретична опора на целия посветен на музикалнофолклорните области раздел в преподаването на предмета „народна музика“ или „музикален фолклор“ в средните и висши учебни заведения. С развитието и все по-голямата достъпност на технологиите (съвпадащо с утвърждаването на академизираното и стандартизирано обучение на изпълнителите, които могат да покажат „като специалисти“ изпълнението на един или друг характерен орнамент, похват и пр.) компилациите от звукови примери трайно и последователно правят звуковите картини на различните региони удобни
за модерния човек. Там вече няма да подращят ухото ни „нечистите“ интервали на натуралния строй, няма да бъдем объркани от „неритмичните“ за вече обучения ни слух преходи между хемиолни и диплазни удължения, няма да чуем преминаването през няколко гласни звука/цвята в един дълъг тон, ще бъдем подпомогнати от съпровод-хармонизация и т.н. Всичко това все повече и повече отдалечава слуховите представи за фолклора на различните области…“
В Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват записи с научна стойност, в които Елена Стоин просторно говори за историческия развой на българската музикална фолклористика и за изследователската дейност на първото ни поколение учени в тази област. В интервю от 1983 година тя обръща внимание на факта, че преди Освобождението почти не се проявява грижа за музикалната страна на народната песен и се записва само нейния текст. Споменава първите опити за нотиране на български народни песни от този период:
„За записване на български народни мелодии със съвременни нотни знаци може да се говори чак след Освобождението“ — казва Елена Стоин. За едни от първите записвачи на народни песни с „верен усет към техните ритмични особености“ и за здравите основи, върху които стъпва нашата следосвобожденска фолклористика, поставени от Иван Шишманов, говори в същото интервю:
„Аз поисках да следвам в Музикалната академия — спомня си Елена Стоин — като никога не съм мислила, че учейки музика ще продължа това, което е работил баща ми. Той се опита по едно време да ме въведе в работата, като ми даде някакъв материал да преписвам, но аз просто не се хванах. И така завърших гимназията с намерение нататък да уча музика. Учих пиано при Тамара Янкова и мислех, че това ми върви. Затова и се записах най-напред в средния отдел на Академията, за да мога да посвиря повече, но един от моите професори, Никола Атанасов, който ми преподаваше по хармония и солфеж ми внуши да не продължавам много да се занимавам със свирене и да завърша Теоретичния отдел, тогава се наричаше Учителски отдел.
Когато споделих в къщи на баща ми, той не се противопостави, каза „Ех, все едно е“. И така завърших Теоретичния отдел на Музикалната академия с много хубави мисли и спомени за това следване, за моите професори. Освен Никола Атанасов, който имах като баща, трябва да спомена и професор Брашованов, и Веселин Стоянов, и Цанко Цанков, който ни показа как се прави дирижиране и хорово, и оркестрово.“
След това тя учителства две години в Казанлък, една в Павликени и три в Ямбол. През есента на 1943 година е командирована в Отдела за народна мзуика на Етнографския институт с музей към БАН, но скоро започват бомбардировките над София и тя е принудена да се върне отново в Ямбол. Поради извънредната ситуация са отменени учебните занятия. За да ангажират учениците, Елена Стоин заедно с нейната колежка Дора Попова създават ученически хор, който с успех изнася няколко концерта в градското читалище.
След 1945 година се завръща в Етнографския музей, където започва същинската ѝ кариера на музикален фолклорист. В една стая работи с Райна Кацарова, която възприема като духовна майка и за която говори с възторг като значителна фигура в българската етномузикология.
„Теренната работа на първите фолклористи от Института за музика в онези години често е била екипна — уточнява проф. Горица Найденова — В някои от лентите на Елена Стоин чуваме обявяване от Иван Качулев и обратното. Тетрадки към ленти на Иван Качулев са изписани с почерка на Елена Стоин. Тези екипност, разбира се, е и семейна. Но много от описаните в студията на Райна Кацарова в тома от Странджанската експедиция хорà и игри звучат с игра в лентите на Елена Стоин. Също и от експедицията в Северозападна България. Редовно събраните от един материали са после описани и заведени в архива от друг, а после са дешифрирани от трети. Цялостното усещане е за общо дело, за работа на „научни сътрудници“ в един друг, неслужебен смисъл. Особено по експедициите – събирали са заедно, общо, после всеки е пишел по възложената му тема.“
„Времето, прекарано в Етнографския музей, за мен е много важно — уточнява Елена Стоин — защото народната песен не биваше сама за себе си, а винаги във връзка с етнографските условия, така ни учеше тогавашният директор Христо Вакарелски.“
Елена Стоин смята себе си за фолклорист, който е роден за теренна работа. Тя обикаля българските села през 50-те и 60-те години и описва как в тогавашната обстановка са съхранявани фолклорните традиции:
„Твърде често го заварвахме неелектрифицирано, с някогашните чалиени плетове, с газените лампи, без радиоточки и телевизори, но със съвсем свежи спомени за фолклорните традиции. Тогава магнетофонът беше все още невиждано чудо. Новината, че някой е дошъл от София и записва гласовете, бързо се разнасяше из околните села и запалени песнопойци и свирджии идваха пеш, изминаваха километри, за да изпеят и изсвирят, каквото знаят, след това да чуят гласа си. Тогава днешните възрастни и авторитетни наши информаторки бяха млади жени и момичета, момичета, чиито знания за фолклорната традиция бяха твърде скромни и неинтересни в сравнение със знанията на техните майки и баби. Нямаше я още „сцената“ с нейните съвременни проблеми. Традицията беше такава, каквато я бяха наследили от по- предните поколения…“
В един от многото теренни записи, направени от Елена Стоин през 1959 година в Средна Западна България — „Заспала света Неделя“* в изпълнение на Трена Пейчева, Цветана Началничка и Руска Началничка от село Дяково, Дупнишко:
През 1950 година Отдел „Народна музика“ на Етнографския институт преминава в Института за музика с музей и под ръководството на видния Петко Стайнов се превръща в сърцевината на новосъздадения институт. Елена Стоин си спомня, че това е период на засилена и много успешна научно-изследователска дейност.
Тя участва и в журито на първите фолклорни събори, организирани у нас — в село Граматиково през 1960 година по инициатива на Радио София с цел събиране и излъчване на автентично песенно творчество, и след това в Копривщица през 1965-а. По време на експедициите из страната събира множество теренни материали, на базата на които създава своите научни трудове.
Автор е на монографията „Български епически песни“ и сборника „Народна песнопойка“. Пише статии и студии за добре познатите ни народни изпълнители Борис Машалов, Магда Пушкарова и Мита Стойчева. „Това бяха комплексни експедиции — разказва Елена Стоин — участваха художници, архитекти и ние, музикантите. Често наблюдавахме работата на другия и за мене това беше едно разширяване на погледа към цялостната национална култура… Имам много хубави спомени от моите теренни проучвания, срещнах такива едни талантливи селски жени и мъже, които разбираха смисъла на нашия интерес и с удоволствие ни сътрудничеха.“
*Записът е част от компактдиска към „Музикалнофолклорните диалекти на Елена Стоин в звук“ (издателство БАН, 2015). Съставители: Горица Найденова, Мария Кумичин, Диана Данова-Дамянова, Александър Нушев