„Бианки бил търговски пътник и шест дена в седмицата продавал лекарства, кръстосвайки цяла Италия на изток, на запад, на юг, на север и по средата. В неделя се връщал у дома, а в понеделник сутрин отново тръгвал на път. Но преди да тръгне, неговото момиченце му казвало, че иска всяка вечер по една приказка. Затова, където и да се намирал, точно в девет часа счетоводителят Бианки искал да го свържат с Варезе и разказвал на своето момиченце приказки по телефона. Щом господин Бианки поръчвал Варезе, госпожиците от централата прекъсвали всички разговори, за да слушат неговите приказки.”
Тази история стои в основата на незабравимата творба на италианския писател Джани Родари „Приказки по телефона”.

Джани  Родари (23 октомври 1920 – 14 април 1980) обича децата на всички възрасти, особено непорасналите още. Неповторим познавач на детската душа той смята, че „няма нищо по-прекрасно на този свят от смеха на дете… И ако един ден всички деца без изключение биха се разсмели изведнъж, това би бил велик ден”.

Роден в Оменя край Новара, в семейство на хлебопекар, Джани израства между езерата и планините на Пиемонт и Ломбардия. Баща му умира от бронхопневмония, когато момчето е едва 9-годишно. Расте като интроверт, който предпочита уединението и трудно общува с външния свят, но обича книгите и музиката и взема уроци по цигулка. Записва се в религиозно училище, но въпреки успеха решава да продължи обучението си в подготовка за учителската професия. Родари получава своята учителска диплома на 17-годишна възраст и започва да преподава. Първо италиански език в семейството на богати евреи, а по-късно става и начален учител в местните селски училища. С този период е свързан интересът му към Ницше, Шопенхауер, Ленин и Троцки. Бързо се превръща в любимец на децата, на които с вдъхновение и страст разкрива света на изкуството. Богатото му въображение и любов към историите правят учебните часове интересни и нестандартни. През 1939 г. Родари посещава лекции във Филологическия факултет на Университета в Милано, но светът се намира в навечерието на Втората световна война и се налага да преустанови обучението си. Още в началото на войната, заради недоброто си здравословно състояние, той е освободен от военна служба. Започва работа в местната администрация и става член на управляващата в Италия фашистка партия на Мусолини. Във войната загиват двама негови приятели, а брат му е изпратен в концлагер от режима. Това коренно преобръща идейните му възгледи, застава срещу фашизма и се включва в Съпротивата.

От 1948 г. Родари работи като журналист в комунистическия вестник „Унита” и отделя все повече внимание на онова, което ще се окаже негово призвание и най-ценен талант – писането за деца. Става популярен в страната си с публикациите в издателство „Еинауди”. Неговата фантазия е храна за творчеството на много способни илюстратори, като Раул Вердини, Бруно Мунари, работилите в театъра Габриеле Луцати и Франческо Алтан. По сюжетите от произведенията му  дори се организират изложби. Стремежът да покаже реалността чрез детски приказки, ражда стихосбирката „Книжка със смешни стихотворения”, публикувана през 1951 г.

Родари е от малкото писатели, които умеят да привличат еднакво успешно както децата, така и възрастните. Неговото обаяние и успехът му сред малките читатели се дължат може би на това, че той не се стреми да се нагажда към тяхното виждане за света, а черпи вдъхновение от своето, неподкупно и по детски чисто въображение с едничката цел да помогне на детето да се огледа около себе си и да намери своето място във вселената на възрастните. Той притежава и рядкото умение да внуши и изгради, единствено посредством думите, контакт между детето читател и изконните човешки ценности. На пръв поглед изглежда, че творчеството му е посветено изцяло на децата, но това не е така. В него отделя значително място и на трудовия човек, независимо от неговата професия – пожарникар, миньор, рибар…Тези хора са положителни герои, предимно в поезията на автора, и индиректно учат малкия читател на обич и уважение към труда.

Авторитетният критик Алберто Азор Роза заявява: „Различават се три течения в неговото творчество: педагогическо-реалистично, течение на поетическите форми и течение на приказките в проза и рима. Родари може да бъде определен като универсален, а не само детски писател, защото светът на децата е алегория на света на възрастните.”

Джани Родари много умело посочва проблемите в човешкото общество, независимо от време и място. Социалното неравенство, властта на парите и титлите, алчността – все отрицателни черти, които съществуват и в днешния свят. Но в приказните истории на писателя накрая побеждава доброто. Въпреки противоречията, несправедливостта и тъжните неща, хората могат да ги преборят, защото на този свят съществуват честността и добротата.

Родари няма друга амбиция, освен тази да общува с малкия човек и да учи възрастните и те да умеят да общуват с него. Възрастните трябва да играят с децата, за да стимулират тяхната способност да изобретяват, да разгръщат фантазията им. Възпитателят не трябва да се съмнява в способностите за познание на измислицата и играта. Писателят още по-синтезирано излага това свое схващане в „Граматика на фантазията”, книга, която би трябвало да бъде прочетена и използвана от всеки, свързан с деца, независимо дали е учител или родител. Като никъде не стои въпросът за противопоставяне на фантазията и разума. „Фантазията не е лошият вълк, от който трябва да се боим, и не е престъпник, по петите на който трябва постоянно да ходи патрул” – предупреждава ни Родари. Напротив, трябва да се научи детето да се доверява на това въображение. Така от обект на педагогически въздействия мисълта му става творец.

В запис осъществен в италианското радио през 1970 г. Джани Родари показва на практика как се случва това:
„Знаете ли какво е приказката? Приказката е игра на „акò”. Например: Какво би станало, ако ми подариш пръстен, който ме прави невидим? Ето ви една приказка. Какво би станало, ако всеки път, когато си отворя устата, това което казвам става истина, то се материализира? Казвам думата сладолед и се появява сладолед… Ето това също е една приказка… Можете да пробвате и вие тази игра с „акò”.
Така писателят се обръща към българските деца, за да им разкаже за седмичното си радиопредаване „Разни приказки за игра”, превърнало се по-късно в прекрасна книжка. В тази игра участва с група деца (Стефано, Микела, Енрико…), с които дискутират как да се развие приказката и какъв да бъде нейният край. Родари сърдечно поздравява българчетата и изразява надежда, че скоро лично ще се срещне с тях.

След толкова посвещение и труд не закъснява и признанието. Приказките на Джани Родари са преведени на стотици езици. Следват и множество награди. За приказката „Торта в небето” получава общоевропейската награда и златен медал. През 1967 г. става най-добрият писател на Италия. Кулминацията на обществено признание идва през 1970 г., когато печели наградата „Ханс Кристиян Андерсен”, която е най-значимото международно отличие за детска литература и често, по престиж, бива сравнявана с Нобеловата.

Ние, поотрасналите на години, можем да бъдем щастливи, че в детството имахме разказвач, който вярваше, че сред звездите на необятния Космос може да се пътува и с дървено детско конче. Този, който ни завеща „Приключенията на Лукчо”, и „Джелсомино в страната на лъжците”, и „Пътешествието на Синята стрела”, и „Приказки по телефона”, и „Разни приказки за игра”, „Животни без зоопарк” и вълшебните стихове събрани в „Продавач на надежда”… Тогава до нас крачеха безстрашният Лукчо и неговите приятели, Джелсомино с гръмовния, разобличаващ глас и нарисуваната му котка, Феята и влакчето Синята стрела, в небето летяха торти, достатъчно беше да погледнем телефона и около нас вече танцуваше Приказка!
А днес, днес  неистово се  нуждаем от „магазинче със две полички” и един Джани Родари – раздавач на надежда.

„Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
Надежда! Надежда за всички.
Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.
А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.”

„ Продавач на надежда”

По тази публикация работи Десислава Димитрова