Името на Добри Войников въплъщава изцяло значението на думата деятел. Той е от онези възрожденски дейци, които по мисионерски трябва да разгърнат многопластово потенциала си, за да подпомогнат изграждането на българската идентичност — той е възрожденски учител, драматург, педагог, църковен, читалищен и обществен деятел.
Дългогодишният уредник на къщата музей „Добри Войников“ в Шумен Къна Бойчева е говори за годините от живота на възрожденеца, след завръщането му в Шумен, в интервю за Българското национално радио (БНР) от 1982 година.
Народният будител
Роден е на 10 ноември стар стил (22 ноември нов стил) 1833 година в Шумен в семейството на поп Васил Войников.Завършва класното училище в Шумен и френския колеж „Сен Беноа” в Истанбул. Той е първият режисьор у нас, основоположник на българския театър. Учителската му дейност допринася в развитието на българското образование. Автор е на учебниците “Сборник от разни съчинения”, “Кратка българска история”, “Кратка българска граматика с упражнения” и “Ръководство за словесност”, в която посвещава отделен раздел на видовете музикални произведения. Добри Войников е и основоположник на нотната грамотност в българското училище. Той пръв въвежда музиката в учебния процес.
Изявеният интерес към музиката се проявява у Войников още на 16-годишна възраст. Когато в Шумен пристигат унгарски и полски емигранти, те носят в града една нова, различна градска култура. Унгарският музикант и революционер Михай Шафрани сформира оркестър, в който Добри Войников свири първа и втора цигулка. Флейтата, пианото и китарата също са инструменти, на които той се научава да свири. Именно Добри Войников наследява диригентското място на Шафрани, и заедно с оркестъра създава и изпълнява първите си композиции и записи на народни песни. В периода 1855-1858 година следва във френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград, където продължава и заниманията си с музика.
След това се завръща в Шумен и става учител. Създава свой ученически оркестър, композира училищни песни и продължава да записва народни мелодии. В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век Добри Войников се намира в Браила, където учи музика при чешките музиканти Петрак и Кломенник. Създава църковен хор в Гюргево и пише няколко хорови църковни песнопения. За Войников музиката е „майка на всички изкуства и език на всички езици“. Едно от тези песнопения — „Св. св. Кирил и Методий“, е записана от Радио „Шумен“ и съхранена в аудио архива на БНР.
Наред с интересите в областта на музиката, Добри Войников се посвещава и на театралното изкуство. Именно театърът е онази дейност, която го издига над другите наши възрожденски дейци. В продължение на шест години, в Браила, той учителства, а след това е и директор на българската театрална трупа. Първата му пиеса е „Стоян Войвода“, която се причислява към първия тип пиеси, които той създава — с исторически мотиви. Тяхната задача е да повдигне духа на сънародниците си, като отново им разказва славната българска история.
По онова време „История славянобългарска“ все още има много слаб отзвук, малко хора са можели да я чуят и прочетат. Неслучайно мотото на втората му пиеса „Райна княгиня“ е: „Най-приятно и забавно на света училище е самото всенародно и живо позорище“ (славянската дума за театър). Добри Войников е и първият драматург, който е първопроходник в историята на българския театър с привличането на жени актриси в постановките, които създава. До 1876 година Войников продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен. В своя пътуващ театър той е и актьор — превъплъщава се предимно в ролите на възрастни хора.
Вместо цивилизация
В наши дни името на видния възрожденец най-често се свързва със сатиричната пиеса „Криворазбраната цивилизация“. Тя принадлежи към втория тип пиеси на автора и осмива „побългаряването“ на европейските ценности, които в следосвобожденска България предизвикват често недоумение у външните наблюдатели. Ако днес Добри Войников участваше в обществено-политическия живот на страната и отново го наблюдаваше и описваше, резултатът вероятно би бил много сходен с описаното в пиесата.
„Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които бият повече на очи. Тъй вънкашната лъскавина на работите прави му най-силни впечатления. Следствието е взето вместо самата причина, отражението — вместо самата същност. Повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това — и криви убеждения, които представят смешни умове. У младите народи почти сичко върви по-скоро по подражание, отколкото по систематично изследувание. Много пътя най-добрите, най-нравственита начала са взети наопаки, разбрани накриво. От това вместо морал или благонравие в тях се вгнездява деморализация, разврат; вместо искреност, братска любов и привязаност — гордост, презрение и ненавист; вместо задружност и съгласие — раздор и разединение; следователно, вместо развитие — затъпление и заблуждение. А заблуждението спира напредъка на душевното развитие и образование.“
През 1958 година БНР записва едноименната радиопиеса и я предлага на своите слушатели. През 1974 година Българската национална телевизия я поставя в телевизионния театър, където постановката отново придобива широка популярност.
Със своята творба Добри Войников напътства новоосвободения народ с живия пример, който има пред очите си:
„Погледнете ония съседни нам народности, които, при сичката си политическа самостоятелност и независима самоуправност. Действително, у тия новосвестявани народи облеченият с по модата панталони и герок, с часовник и кордон, на една ръка с преметнато пардесю, а в другата бастунче, с ръкавици и лъскави чепици, ако знае и две-три френцки или немски, минува за образован човек – разбрал света. Тъй и една жена, нагиздена с по модата кокошат костум, перест палтон, с изпърчени по последнята мода коси – кок или букли, с над вежди или навръх капела, с прещипнати чепички, опънати ръкавички, копринена омбрелка и покачен с дълъг кордон злат часовник, е съща мадама или демоазела. А мъж и жена, заловени подмисца на разход са вече върха на цивилизацията.
Видиш ли по модата дрехи, по модата къща, покъщнина — там ти е вкарана цяла цивилизацията. Ако при тия чуеш, че са говори френцки или немцки, там ти е цветът на цивилизацията; ако ли има украсен ала франга салон и с клавир, там ти е тронът на цивилизацията. Тъй имали европейците и тъй живеели, затова и ний, за да бъдем като тях хора цивилизовани, тъй тряба да имаме и тъй да живейме.“