На 27 февруари се навършиха 105 години от рождението на проф. Димитър Сагаев. В неговата биографична справка е изредено, че освен като самобитен композитор, той е запомнен и като диригент, музикален теоретик, педагог, писател-мемоарист. Причислен е към последните представители на т.нар. Второ поколение български тонови майстори. Ученик е на Панчо Владигеров и Веселин Стоянов, а през 1940 г. завършва класа по пиано при Димитър Ненов и Панка Пелишек.

Неговото творчество е изключително  богато и разнообразно. Може би няма класически музикален инструмент, на който маестрото да не е посветил някаква музикална форма, дали концерт, дали соната… Димитър Сагаев е написал произведения в тези жанрове, които са всъщност пионерски – Концерт за китара и камерен оркестър (1995), Концерт за туба и оркестър (1997). Дълголетен в творческо отношение, до 2003-та всяка година представя по някое свое произведение на прегледа „Нова българска музика“. Неговото присъствие като хронология в историческото развитие на класическата ни музика е феноменално – повече от 7 десетилетия (първите си опити като композитор прави 17-18-годишен). Дори последната му творба от 2003 г. е мащабна – Концерт за арфа и оркестър. Това сякаш е било неговото сбогуване, прави го като модерен романтик – може би най-точното определение за неговия стил. Последната му Симфония 7, също носи заглавието „Романтична“.

„Мисля, че моето творческо развитие е част от еволюцията на цялостната българска художествена музика. Като млад композитор попаднах в крайно неподходящи условия за творческо изграждане. В някогашната музикална академия не се изучаваше композиция. Трябваше да търся лични срещи с изтъкнатите ни композитори, да се съветвам за сполуките и неудачите в първите ми опити. Но инцидентните препоръки не можеха да заместят системната градивна работа. Чувствах, че ми липсва необходимата професионална подготовка. Имах какво да кажа, но как да го изразя?“

При това положение Сагаев намира опора в упоритостта и волята си. Завършил вече Академията започва къртовска работа от „а“ и „б“ с проф. Панчо Владигеров, чиято изключителна професионална осведоменост му разкрива непознати истини. Извън това изучава всички попаднали му теоретични трудове. Първите си зрели творби създава изцяло в атмосферата на традициите на демократичния реализъм и народностната изразност. Но той не използва готови цитати от конкретни народни песни и танци, а интерпретира интонационната среда на фолклорното наследство. Димитър Сагаев е един първите композитори, които усещат, че съвременната епоха настойчиво изисква своя музика – по-динамична, по-остра. Тогава започват да отпадат увлеченията по външната страна на фолклора, а вместо това се търси по-стилизиран, по-актуален български музикален стил. Пример за това е неговата 5-а симфония, за която в интервю от 1982 г. той разказва:

„У мен новите художествени тенденции се породиха след тригодишно творческо мълчание. Не пишех, но и не бездействах. Оформих във вътрешния си мир своите схващания за съвременната музика, търсех новото не чрез самоцелен, рискован скок, а развивайки предишните си постижения в посока на актуални проблеми. Критиката отбеляза, че новото ми светоусещане се изяви през 1959 г., когато написах петте лирични песни, опус 17, след тях още по-изострените в музикалния си синтаксис 6 песни по древнокитайски стихотворения и най-после – балета „Мадарският конник“.

Тук е мястото да се каже, че проф. Сагаев е и един от пионерите в създаването и утвърждаването на БНР като институция и заедно с колегите си Йоско Йосифов, Боян Икономов, Марин Големинов е свързвал съдбата си на музикант с тази медия, без която музиката не може. Нека чуем разказа от 1989 г. на маестрото за тези години:

За да маркираме накратко значимостта на проф. Сагаев като преподавател е достатъчно да споменем имената на някои от хилядите му, както той се изразява, ученици: Емил Табаков, Пламен Джуров, Георги Нотев, Недялко Недялков, Христо Недялков, покойният Димитър Манолов и още и още… Всички те помнят своя учител като човек с голямо сърце и непреклонна отдаденост на музиката. Помнят и любимата му максима: „И най-хубавото копие е по-лошо от най-лошия оригинал.“