Две седмици преди Деня на книгата, който в Германия се отбелязва на 10 май, в град Касел е открит „Партенонът на книгата“ — мащабна инсталация на Марта Минужин, аржентински концептуален артист. През 2023 година този книжен храм е изграден от хиляди книги, които са били забранени и изгаряни (в нацисткото аутодафе) в началото на националсоциалистическия (хитлеристки) режим през 1933 година.
Денят на „горящите“ книги
Публичните акции по изгаряне на книги се провеждат както в столицата Берлин (където са унищожени 20 хиляди издания), така и в други университетски градове на страната — Мюнхен, Бон и Франкфурт-на-Майн. На т.нар. „празник на огъня” били задължени да присъстват всички преподаватели и ректорите на университетите, които гледали как студентите хвърлят върху кладите „враговете на новата власт” — книги на еврейски автори, както и съчинения с марксистко и пацифистко съдържание.
Изпепелени са трудове на Алберт Айнщайн, Карл Маркс, Зигмунд Фройд, книги на Хенрих и Томас Ман, Стефан Цвайг, Ерих Кестнер, Ерих Мария Ремарк и много други.
Публичното аутодафе (от португалски „auto da fe“ — „акт на вярата“) постига своята конкретна „педагогическа” цел — да демонстрира на младите хора радикализма на новата власт, която още в началото приобщава студентите към това „наказание без проливане на кръв“.
В Златния фонд на Българското национално радио се съхранява презапис от репортаж на Радио Прага от събитията на площада пред Операта в Берлин на 10 май 1933 година (на немски):
„Ние сме на Opernplatz, под липите на Берлин. В този час студентският квартал гори книгите на безнравствеността и разложението на огромна клада. Акцията на бойния комитет срещу негерманския дух предаде всичко негерманско на огъня.“
В акцията, организирана от „бойния комитет“, се обявява борба с „огън“ срещу антигерманския дух, моралното разложение, материализма, класовата борба и политическото предателство. Прокламира се обединението на германската нация, възпитанието на народа в духа на семейните добродетели и преданост към родината. Студентите хвърлят на огромна клада книги от извършителите на „литературни предателства“ към войниците, участвали в Първата световна война (визирани са книгите на Ерих Мария Ремарк) и се обявява война на „вражеската на народа“ журналистика, която е под влиянието на еврейството.
През 2004 година Томас Матушек е германски посланик в Лондон. В интервю за вестник „Гардиън“ той заявява, че „почти 60 години след края на Втората световна война преподаването на история в Англия се фокусира прекомерно върху нацисткия период. Обобщава, че е открил много британци, които са „обсебени“ от Третия райх, „но има много малко хора, които действително познават Германия.“
Предшественикът на Томас Матушек Гебхард фон Молтке казва преди да напусне поста през 1999 година: „Човек остава с впечатлението, че преподаването на история в тази страна спира през 1945 година.“
А историческите предпоставки, които не само британците, но и много от останалите европейски народи не познават, повеждат по „особения път“ (Sonderweg) Германия. Всъщност те водят началото си още от средата на XVIII век.
„Особеният път“ на немското общество
„В своята величествена история на Германия немският историк Томас Нипердей стига до заключението, че музиката, университетите и науката са трите големи постижения, които са донесли признание на тази страна през XIX век. В периода между публикуването на новаторската книга на Йохан Йоахим Винкелман „История на изкуството на древността“ през 1754 година и връчването на Нобеловата награда за физика на Ервин Шрьодингер през 1933 година Германия се превръща от бедна роднина сред западните държави в доминираща в интелектуално отношение сила — по-влиятелна в сферата на идеите от Франция, Великобритания, Италия или Нидерландия, дори от Съединените щати.“ С тези уводни думи се обръща към читателите на книгата си „Германският гений“ британският културен изследовател Питър Уотсън.
Между 1989 и 2003 година немският историк Ханс-Улрих Велер реализира мащабно четиритомно изследване, в което развива тезата си, че източниците на „изпадането на Германия във варварство“ през 1933 година трябва да се търсят не в географското ѝ положение, в центъра на Европа, където е заплашвана от всички страни, а в „особения път“, по който германското общество еволюира към модерността между средата на XIX и средата на XX век. Той посочва, че на определен етап от своето развитие Германия е направила „погрешния завой“.
Събитията и националните кризи, които водят страната към политическа радикализация започват с опустошенията, които Германия претърпява по време на Тридесетгодишната война. В този период е разрушена инфраструктурата и е изтребена голяма част от населението на Германия, на което са необходими поколения, за да се възстанови. Следват я процесите на консервативната „революция отгоре“, при която Германия е обединена под пруско господство, в годините между 1866 и 1871. Феодализирането на буржоазията всъщност е последният опит на аристокрацията да отхвърли демокрацията и парламентаризма.
В резултат от „Голямата депресия“ от 1873 до 1896 година индустриалните гиганти в Германия се съюзяват в картели и с правителството в „организиран олигополистичен капитализъм.“
Критиките към теорията на Велер го принуждават да я промени радикално преди издаването на последния четвърти том. В окончателния си вариант тя е заменена от списък с 12 аспекта, „в които опитът на Германския райх остава уникален сред западноевропейските държави.“ Тези аспекти са свързани с: военното дело, държавната служба, работническото движение, законодателните събрания, властта на благородниците, важната роля на Католическата църква, както и на образованата средна класа.
„По този начин Велер се отказва от централния елемент на тезата си, „че обществото, както и политиката, не са успели да се модернизират“. Цялата теза остава концентрирана в политическата сфера“, обобщават неговите критици.
Днес в Берлин, на мястото, където е била кладата на книгите, се намира „Потъналата библиотека” — бяла стая с празни книжни лавици. Тя е покрита с дебело прозрачно стъкло и е осветена през нощта, за да напомня за изгубените в огъня книги. Автор на този монумент на книгата е израелският архитект Миха Улман, чиито родители напускат Германия през 1933 година. До стъклената плоча е вградена малка табела с надпис: „На този площад на 10 май 1933 година нацистките студенти гориха книги”.