Умелият слововаятел Дамян Дамянов се ражда на 18 януари 1935 година „под лазурно-матовото сияние на Сините камъни“ в Сливен, където завършва гимназия и публикува първите си стихове във вестник „Сливенско дело“. След като се дипломира със специалност българска филология в Софийския университет той работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и редактор в отдел „Поезия на списание „Пламък“. Удостоен е с Димитровска награда и званието „Народен деятел на културата“. През 1997 година получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.

Изящният му стих, който събира сезоните на живота му: с пролетната нежност, лятното лекомислие, есенната благодат и зимата – събрала само мъдростта, оформя книгите му с поезия. В редица други той написва още своите пътни бележки, есета, импресии, силуети, лирична хроника и романите „Таванът“ и детският „Хвърчилото се връща. Разкази за едно детство“. А вечна в творчеството му остава Любовта. Любовта към съпругата му поетесата Надежда Захариева, към Родината, природата и морето, любовта към Живота и големите български поети, пред които се прекланя Дамян Дамянов. Един от непрестанните човешки стремежи и идеали – Свободата, обаче, в контекста на демократичните промени в България, остава една от големите болки на поета.

„Неговият глас не беше чут от политическия елит“, със съжаление си спомня издателят Иван Гранитски в запис от 1999 година.

Празник на поезията

Ще си умра с отворени очи…
Затуй ли пропилях живот до тука —
да видя как събратът ми клечи
и рови за коматче хляб в боклука

Затуй ли минах своя път нелек?
За да съзра как някой сгромолясва
най-светлата мечта от памтивек
за свобода, за равенство и братство?

Ни равенство, ни братство… И какво?
Затуй пък — свобода?… Но дращи суха
като огризка тя от пиршество,
в което други пълнят си търбуха.

Един от глад умира, друг преял,
с кола на принц край него профучава…
Не в кофата, бедняко прегладнял,
в душата ми бръкни — за идеал!
Знай, по-спокоен ще умра тогава.

„Душата му беше на двата полюса. От възходите до паденията му, понякога, разстоянието беше много кратко. Каквото и да му се случеше, всичко се превръщаше в стихотворения. Това беше единственият начин да изрази душата си“, описва ранимият му душевен мир съпругата му Надежда Захариева в интервю за Българското национално радио от 2002 година.

„Всеки поет би бил доволен да бъде чут така, както беше чут Дамян Дамянов“, разказва за влиянието на поезията му в българското общество поетът Петър Караангов в запис от 1999 година.

„И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея. Благодаря ви, незабравими мои!“, изповядва поета пред своите духовни учители – възрожденските и съвременните поети на България, в цикъла си с есета „Живей така, че…“.