„Първи септември 1949 година. — пише в биографичната си книга „Притаени мигове, книга 1: Срещи“ Георги Йорданов — Топъл слънчев ден. В двора между четирите сгради на мъжката гимназия „Добри Чинтулов“ в Сливен се откриваше новата учебна година. Класовете ни бяха подредени така, че пред погледа на всички се виждаха нестройните редици на новопостъпилите в тогавашния четвърти гимназиален клас. Погледът ми се спря в края на реда с новите ни съученици. Едно малко момче с очила, които почти покриваха лицето му, се беше вкопчило здраво в ръката на друг непознат ученик. След празничния ритуал всички се разбягаха, потъвайки в определените ни учебни стаи. Позабавих се и видях, че двойката, която бях загледал преди това, продължава да стои на мястото си. Момчето с очилата се оглеждаше. Лицето му изразяваше скрита тъга. Тялото му бе силно приведено. Дожаля ми. Представих му се. Той тихо произнесе: „Дамян Пе Дамянов“.

Поетът, светъл и чист

Умелият слововаятел Дамян Дамянов се ражда на 18 януари 1935 година „под лазурно-матовото сияние на Сините камъни“ в Сливен, където завършва гимназия и публикува първите си стихове във вестник „Сливенско дело“. След като се дипломира със специалност българска филология в Софийския университет, той работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. Удостоен е с Димитровска награда и званието „Народен деятел на културата“. През 1997 година получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.

Изящният му стих, който събира сезоните на живота му: с пролетната нежност, лятното лекомислие, есенната благодат и зимата — събрала само мъдростта, оформя книгите му с поезия. В редица други той написва още своите пътни бележки, есета, импресии, силуети, лирична хроника и романите „Таванът“ и детският „Хвърчилото се връща. Разкази за едно детство“. А вечна в творчеството му остава Любовта. Любовта към съпругата му поетесата Надежда Захариева, към Родината, природата и морето, любовта към Живота и големите български поети, пред които се прекланя Дамян Дамянов. Един от непрестанните човешки стремежи и идеали — Свободата, обаче, в контекста на демократичните промени в България, остава една от големите болки на поета.

„Неговият глас не беше чут от политическия елит, а той непрекъснато говореше за преодоляване на злобата, омразата, противопоставянето…“, със съжаление си спомня издателят Иван Гранитски в запис от 1999 година.

За поезията на Дамян Дамянов говори и един от неговите най-известни рецитатори, актьорът Сава Хашъмов: „Лаская се от мисълта, че съм един от тези, които през годините са чули и разбрали Дамян Дамянов, така както трябва“, казво той в интервю за БНР през 1999 година.

Празник на поезията

Ще си умра с отворени очи…
Затуй ли пропилях живот до тука —
да видя как събратът ми клечи
и рови за коматче хляб в боклука

Затуй ли минах своя път нелек?
За да съзра как някой сгромолясва
най-светлата мечта от памтивек
за свобода, за равенство и братство?

Ни равенство, ни братство… И какво?
Затуй пък — свобода?… Но дращи суха
като огризка тя от пиршество,
в което други пълнят си търбуха.

Един от глад умира, друг преял,
с кола на принц край него профучава…
Не в кофата, бедняко прегладнял,
в душата ми бръкни — за идеал!
Знай, по-спокоен ще умра тогава.

На туй живот ли му викаш?

„…И ти на туй живот му викаш? И го обичаш, с главно „Ж“? Браво бе, братле, погледни го — таван, и един смъртник в него! … Да, да, смъртник, възкръснал по чудо: онова, от което едвам те измъкнаха, си беше чист гроб. Чукай на дърво — прескочихме го, ти, че и аз покрай тебе! А нищо чудно и то да те е накарало тъй свирепо да го заобичаш — какъв по-страшен урок по живот от смъртта! “, пише Дамян Дамянов в „Таванът“ (почти роман), посветен на майка му.

„Пак тъй си говорехме аз и ти. Аз — твоето второ Аз, и Ти — своето самотно и единствено. В оная тъжна мансарда и оная далечна ноемврийска привечер, когато почнахме този разказ. А щом веднъж сме го почнали, ще трябва май да го продължим, а? Какво друго ви остава на вас, хората, освен по безброй пъти да разказвате живота си, след като само веднъж сте в състояние да го изживеете? Една стара мъдрост, не помня чия, казваше: „Болката е звяр, който непрекъснато гони човека към съвършенство“. Аз съм твоята болка, твоята сянка, твоят звяр — напред, пред мен, приятелю!

Със самотата ставаме трима. В тоя висок, луксозен гълъбарник, мебелиран със светлик, тъга и възторг, по липса на по-добра вътрешна покъщина.“

Думите — изповедта на Дамян Дамянов, събрани сякаш в дните от седмицата — библейската седмица, в която той сътворява и разрушава живота си, благодари и съжалява, описва болката си и сякаш я преодолява — поне за миг. И всичко, което се случва в тази мансарда, в този „златен кафез“ на мисълта, в след ващия момент се озовава върху машинописния лист:

„Огледа „царството“ си: стена книги — половината непрочетени; диван, на който много рядко се случваше да се опънеш като човек; кресла, що само гостите ти търкаха… Само бюрото, огромното орехово бюро, отрупано в ръкописи и със старата обукана „Ерика“ между тях — това бяха вещите, единствените вещи, които бяха само твои, за които никой друг не претендираше и с които бе купен целият този рай. Видя се беден, хиляди пъти по-беден и от последния просяк. В него, в самия рай.“

„И какво повече искам от този живот“ ще попита Дамян Дамянов. А неговото стихотворение изпълнява актьорът Мариан Маринов:

„Душата му беше на двата полюса. От възходите до паденията му, понякога, разстоянието беше много кратко. Каквото и да му се случеше, всичко се превръщаше в стихотворения. Това беше единственият начин да изрази душата си“, описва ранимия душевен мир на поета съпругата му Надежда Захариева в интервю за Българското национално радио от 2002 година.

Пролог

Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците — нито ред.
В душата — болка нестопима,
на стола — спомен от поет.

Във пощенската ми кутия —
писма без подпис, без адрес:
„Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!“
Терор. Заплахи. Кал. Помия.

…Мълчах със месеци, с години…
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
„Простил съм ви отдавна, хора!“
Дано и аз да съм простен.

За това стихотворение, което описва счупения от хвърлен камък прозорец в дома му, поетът казва: „Аз съм сигурен, че този камък, който влезе в прозореца ми, не е син. Камъкът е някой лумпен, който е толкова нисък, че като се скрие в калабалъка, се прави на народ.“

„Всеки поет би бил доволен да бъде чут така, както беше чут Дамян Дамянов“, разказва за влиянието на поезията му в българското общество поетът Петър Караангов в запис от 1999 година.

„Когато човек е безумно искрен, безумно откровен в своите думи, те имат щастливата съдба да оцеляват по-дълго. А Дамян беше такъв поет“, допълва Надежда Захариева и му посвещава стихотворението си „Липсваш ми“, което е публикувано в „Аз и Ти“:

Липсваш ми — безпомощен и силен.
Липсваш ми — свиреп или смирен.
Липсваш ми — жесток, любвеобилен,
нежен, груб, отчаян, окрилен.

Липсва ми нетрайната ти обич.
Липсва ми внезапната ти мъст.
Лудото ти бързане към гроба
и страха от хищницата пръст.

Липсва ми духът ти вулканичен
да изригне винаги готов
със безгрижието на езичник
и проклятие, и благослов.

Липсваш ми със вечната си болка,
че светът е тъй несъвършен.
Липсваш ми за да ти кажа колко
липсваш ти на живия ми ден.

„И аз искам да дам поне частица от топлината им на другите. Сигурно не ще успея, защото голяма е тази тяхна топлина, но ще се помъча поне като щрих, като силует да съхраня нещичко от нея. Благодаря ви, незабравими мои!“, изповядва поета пред своите духовни учители — възрожденските и съвременните поети на България, в цикъла си с есета „Живей така, че…“.

…И нищо че крила корави нямам!
И нищо че животът ме ограбил
и ми оставил само черни жалби
и туй сърце, което толкоз страда!

О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!